Катрин Кер - Магия за мрак

— Смирено благодаря, Ваше величество.

Глин огледа стаята, сетне си тръгна, вземайки всички стражници със себе си. Мейл остана загледан в отворената врата, докато в очертанията й не се появи Невин.

— Ставай, приятелю — рече старецът. — Време е да изпробваш крилете си.

Докато го следваше по тъмната извита стълба, Мейл се вторачваше в стените, в тавана, във всеки човек, когото срещнеха. Когато излязоха на двора, слънчевата светлина се изля като водопад отгоре му. Вдигна поглед и видя стената на дъна да се издига над него, а не под него и внезапно изпита физическо замайване. Невин го хвана за ръката и го подкрепи.

— Разумът е дяволски странно нещо — отбеляза старецът.

— Така си е. Имам чувството, че съм омагьосан.

Отначало шумът и суматохата го смазваха. Като че целият двор беше изпълнен с мъже, които крещяха, смееха се, водеха с тропот коне покрай тях. Прислужнички бързаха напред-назад с кофи вода, наръчи дърва за горене, с препълнени от хранителни продукти ръце. Яркочервено и сребристо — цветовете на Кермор — бяха навсякъде, дразнейки зрението на отшелника. Но след няколко минути замайването на Мейл се превърна в алчност. Вървеше бавно и се наслаждаваше на всяко нещо, което виждаше: от великолепно облечен лорд, яхнал кон, до купчина стара слама край конюшните. Когато една от хрътките за глигани благоволи да се остави да я помилва, той беше толкова щастлив, че се почувства като дете идиот, което се радва на всичко, защото не може да определи стойността на каквото и да е. Спомена за това на Невин, а майсторът на деомера се засмя.

— А кой казва, че детето идиот не е най-мъдро от всички ни? — рече той. — Хайде да отидем в моите покои. Гавра скоро ще бъде при нас.

Но Гавра вече чакаше в оскъдно обзаведената приемна на Невин. Мейл изтича към нея, грабна я в прегръдките си и я целуна.

— О, любов моя — рече той. — Страхувам се да го повярвам. Все си мисля, че ще се събудим на сутринта и ще разберем, че всичко е само жесток сън.

— Ще е дяволски добре да не е така след всичко, което направих с магазина! Прехвърлянето му на Ебруа ми създаде такова главоболие, че трябваше да вземам някои от собствените си билки.

Невин прецени, че ще им отнеме четири дни да стигнат до границата с Елдид, където, поне така беше уредено, щеше да ги очаква почетна охрана от двора на Елдид. Но на третата нощ, когато устройваха лагер на около десет мили западно от Морлин, дойде да ги посрещне друга група от хора — Примила и двамина млади мъже, които носеха дебели сопи. Невин извика радостно и се забърза към тях, докато те слизаха от конете си, а Мейл тръгна след него.

— Какво става? — поиска да знае Невин.

— Ами, боя се, че идвам с може би неприятни вести.

— Така ли? — намеси се Мейл. — Дворът ще поиска да бъда отровен, така ли?

— Виждам, че философът помни добре стария си живот на принц — отвърна Примила. — Не съм сигурна, че действително се намирате в опасност. Просто не е разумно да се поемат излишни рискове. Дойдохме да ви придружим до сигурно място, където да останете, докато не съм напълно убедена, че ще ни посрещнат в двора при нашите, а не при техните условия.

— В такъв случай ти благодаря — рече Невин. — Не съм спасил живота на това момче, за да го загуби от шишенце отрова.

— Не се тревожи, ще се промъкнем през горите като хитри лисици, а сетне… — Примила направи пауза, за да се усмихне. — Сетне ще се скрием като язовци.

Цялата седмица Аваскейн беше на крака далеч преди залез, тъй като селяните караха каруци с дърва, за да платят пролетните си данъци на Канобейнския фар, а той им помагаше да ги разтоварват и нареждат под дългите навеси. Когато този ден видя по пътя отдолу да се вдига прах, реши, че това е още една каруца с дърва, и каза на Егамин:

— Ето, идват момчетата. Тичай да видиш в кой от навесите е останало най-много място.

Въздишайки от скука, Егамин тръгна бавно, докато Аваскейн отвори скрибуцащите и протестиращи порти. С ръждясалия прът в ръка, той замръзна и се вторачи в групата на пътя. Ездачи… товарни мулета… онази странна жена със сините ръце, а зад тях — не можеше да бъде, но беше истина, независимо от сивите коси. С вик, който граничеше с ридание, Аваскейн се втурна надолу по пътя да приветства с добре дошъл принц Мейл у дома. Когато хвана стремето на принца в знак на подчинение, Мейл му се поклони от седлото.

— Само ни погледни, Аваскейн! Когато тръгнах на война, бяхме и двамата момчета, а сега сме целите посивели и сбръчкани.