Катрин Кер - Магия за мрак

— Е, добри мъже от запада, ще се подслоните ли в дъна ми за известно време?

— Благодарим най-смирено за честта, Ваша светлост — отвърна Девабериел. — Но сме свикнали да бродим през поля и гори. Притесняваме се, когато се намираме между каменни стени. Ще предизвикаме ли неудоволствието на Ваша светлост, ако за тази нощ се настаним на лагер извън града, а сетне поемем по пътя си?

— Как бих могла да откажа нещо на хората, които току-що ми направиха такъв великолепен подарък? Само на две мили на север имам ловен резерват. Ще изпратя по вас знак на горския и ще можете да лагерувате там колкото искате.

А с поглед му благодари, че си отива толкова бързо.

И все пак, докато слугите докарваха конете на елфите, им се удаде възможност да разменят няколко думи насаме. Кълин и другите двама стояха на стъпалата на дъна и, както е присъщо на стари другари, разговаряха оживено помежду си, но Ловиан махна с ръка на барда да я последва на няколко крачки встрани.

— Само да ми докараш конете ли дойде?

— Не. Дойдох да видя нашия син.

— Аха. Значи си разбрал истината, а?

— Да. Лова, моля те, прости ми. Не трябваше да идвам и ти се кълна, че повече няма да ме видиш.

— Така ще бъде най-добре. Родри не бива никога да научи истината. Съзнаваш ли това?

— Разбира се. Исках само да зърна момчето.

Тя се усмихна бегло.

— Много прилича на теб, но има гарвановочерна елдидска коса. Красиво момче е нашият Родри.

Той стисна ръката й, но преди някой да забележи, я пусна.

— Питам се дали някога ще го видя — рече той. — Не смея да отивам по-далеч на изток. В останалите земи на кралството все още не са свикнали с нашите очи и уши.

— Така е наистина. Знаеш ли, все съм чувала, че вашите хора живеят дълго, но не съм си представяла, че си останал толкова млад — задави се. — Или пък е вярна старата приказка, че не познавате смъртта?

— О не, познаваме я, но живеем дяволски дълго. А и остаряваме, но не преди да дойде времето да умрем. Тогава разбираме, че трябва да се готвим за последното си пътуване.

— Така ли? — отмести поглед встрани и неволно докосна бръчките на бузата си. — В такъв случай може би сме по-добре, защото макар да остаряваме рано, не ни тежи това да знаем кога ще умрем.

Той въздъхна, спомняйки си мъката, която изпита, когато косата на баща му започна да побелява и енергията му да намалява. Затова се съгласи с нея:

— Така е. Може би сте по-добре.

Отдалечи се бързо, защото щеше да се разплаче.

Потеглиха и Девабериел не продума на другите. Те пък го оставиха на мира, докато стигнаха в ловния резерват. Горският на Ловиан ги отведе в открита долчинка, през която минаваше поток и имаше хубава трева за конете, каза, че тази година имало много сърни, сетне побърза да си тръгне, да не се задържа повече при западняци. Опънаха палатката, вързаха конете за колчета на земята, събраха малко сухи подпалки за огън, за да ги прибавят към сушените фъшкии, които носеха със себе си, а Девабериел все така не отронваше дума. Накрая Калондериел не издържа.

— Идването ни тук беше наистина голяма глупост — отбеляза той.

— Пълководецът е известен на длъж и шир заради изискания си такт — сопна се Девабериел. — В името на Тъмното Слънце, защо трябва да сипваш горчива жлъчка в чашата на човека, когато е жаден?

— Ами, извинявай, но…

— Забравяте за пръстена с розата — намеси се Дженантар. — Деомерът каза, че Родри трябва да го получи.

— Е, това е вярно — рече Калондериел. — В такъв случай Дев има някакво извинение.

Девабериел изръмжа под нос и отиде да извади от носилките мях с медовина. Дженантар го последва и клекна до него.

— Не си слагай на сърце всичко, което казва Кал. Такъв си е бил винаги.

— Тогава се радвам дяволски много, че не съм в някой от неговите отряди.

— Трябва време, докато свикнеш. Но се чудя как ще предадем пръстена на твоето момче? Имаш ли някаква идея?

— Обмислях го, докато идвахме насам. Знаеш, че имам още един син от майка деверийка. Той прилича повече на нейните, отколкото на нашите хора.

— Разбира се, Ебани — Дженантар се разтревожи. — Но наистина ли ще му повериш пръстена?

— Зная какво си мислиш и аз също изпитвам съмнения. О, богове, той наистина е доста буйно момче! Може би не биваше да го вземам от майка му, но бедната не можеше да издържа сама детето, а баща й побесня, когато го роди. Понякога не мога да разбера тези деверийци. Щом не трябва те да носят бебето, какво ги засяга, че дъщерите им раждат. Във всеки случай, ако възложа на Ебани бащина заръка да отнесе пръстена на брат си, той без съмнение ще го направи. Това ще е тъкмо лудория, която ще му е по сърце.