Катрин Кер - Магия за мрак

— Ще го направя, а ако ме хванат, ще обядвам заедно с всички вас в Отвъдните земи.

Докато се отдалечаваше, Рикин се помоли на Богинята да позволи нескопосната хитрост да успее.

Когато се присъедини отново към Гуенивер при портата, видя, че групата, която щеше да се бие зад тях, вече бе готова.

— Има повече от сто души — отбеляза Гуенивер. — Току-що започнаха да се готвят за атака. Поне не са на коне.

— Защо да хабят коне, за да избият плъхове в дупка.

Зае мястото си до нея и двамата си размениха усмивки. Отвън пробива видя бавно по склона да се изкачват войскари, сетне да се разпределят към пробивите. Вътре цареше мъртва тишина, ако не се смята, че от време на време подрънкваше меч или щит. Докато небето на изток изсветляваше, Рикин усети как сърцето му бие силно, но не от страх, а по-скоро се питаше как ли ще изглеждат Отвъдните земи.

„Ще се видя с Дагуин — напомни си той — и ще му разкажа за дъщеря му.“ Утринната светлина изсветля по метала на мечове и доспехи, по шлемовете и украсата на щитовете. Далеч зад редиците на кантрейци отекна сребърен рог. С вик щитовете с летящия двукрак дракон се люшнаха напред. Започваше се.

Керморци удържаха пробивите далеч по-дълго, отколкото който и да е от тях имаше правото да се надява. Гуенивер и Рикин можеха сами да спрат голяма група, ако зад тях нямаше празноти. Но те се биеха мрачно, почти без да съзнават колко високо се издига слънцето. С викове сганта се струпа около тях, но Рикин продължаваше да сече, да мушка и да отстъпва сякаш в ритъм с безукорен партньор. Броят на труповете започна да расте и да затруднява нападенията на кантрейци. Рикин усещаше как по гърба му се стича пот и му се допи вода, но продължаваше да се бие. До него падна керморски боец, друг зае мястото му и съсече войскаря на Кантрей, който го беше убил. Внезапно Рикин чу зад себе си крясъци — предупредителни, отчаяни.

— Отстъпете! — викна Гуенивер. — Пробили са отзад.

Редицата отстъпваше, правейки предпазливо крачка по крачка назад, мъжете размахваха мечове, парираха, опитваха да се разпръснат, докато кантрейци се изсипваха през портата. Дворът представляваше лудница от тичащи войскари, защото другите керморски отряди се опитваха да се престроят. Рикин започна да псува, един непрекъснат словесен поток под нос, но чу как Гуенивер се смее и вие в пристъп на полуда. Внезапно небето помръкна. Докато мушкаше бързо срещу един враг, той помириса дим, гъст раздуващ се облак дим. Назад и назад към къщата, те се препъваха в труповете на мъртви другари и врагове, давеха се от дима и размахваха, пробождаха, сечаха — Рикин намери време да погледне към нея и да я чуе как се смее, докато тълпата около тях растеше. Стигнаха до къщата и задържаха входа, докато един по един остатъците от бойния отряд на Кермор докуцваха, допълзяваха и изтичваха вътре — останалите осмина.

— Влизай, Рико! — извика Гуенивер.

Той отстъпи, направи й място да го последва, сетне помогна на Камлун да затвори и залости вратата. Поради пламтящия горен етаж вътре беше непоносимо горещо. Конете се вдигаха на задните си крака и цвилеха панически, войскарите сграбчиха юздите им и ги изтеглиха напред. Отвън кантрейци крещяха за брадви и блъскаха върху дървените капаци на прозорците. Накрая събраха при вратата конете, които представляваха истерична сган. Рикин я отвори изведнъж, а войскарите отзад се развикаха и ги заудряха с плоското на мечовете си. Газейки и ритайки, животните се изтръгнаха навън и се стовариха върху кантрейци като живи боздугани.

Рикин се обърна и понечи да изкрещи заповед. Сетне видя Гуенивер и гласът му се задави в гърлото. Тя отстъпваше, олюлявайки се, за да умре встрани, край извитата стена. В бойната си треска така и не бе забелязал как я раниха. Изтича до нея, коленичи и видя, че е прободена в гърба през мястото, където ризницата й се съединяваше. Обърна я, лицето й беше странно спокойно, хубавите сини очи широко отворени, а кръвта й се стичаше по пода. Едва тогава Рикин наистина осъзна, че няма да доживее до пладне. Хвърли меча си, грабна нейния като талисман и хукна към вратата. Димът се спускаше на кълба надолу и се виеше около кантрейските войскари, които се прегрупираха на двора.

— Хайде да нападаме, момчета — рече Рикин. — Защо да мрем като плъхове.

Надавайки за последен път викове с името на Глин, хората му го последваха. Камлун му се усмихна за последен път, сетне Рикин вдигна оръжието, което Богинята някога бе благословила, и се втурна право към врага. За първи път и той започна да се смее, също така студено като нея, сякаш Богинята му позволяваше за този кратък момент да заеме мястото на Нейната жрица.