Катрин Кер - Магия за мрак

— Тогава ще е най-добре да не научи истината. Но слушай, как стана? Нима можеш да летиш като птица във въздуха?

— О, не, качих се по стълбата, разбира се — отвърна му весело. — Скоро след като ти си тръгна, принцът се разболя и имаше треска, а всички хирурзи бяха тръгнали с войската. Затова Оривейн изпрати да ме повикат, за да запазят плячката си жива. О, Богове, толкова ми стана жал за Мейл, а Оривейн ми позволи да го посещавам, както правеше ти. Мейл предложи да ме научи да чета и пиша, разбираш ли, просто с нещо да запълва времето си. И така аз ходех на уроци, сприятелихме се и ето… — тя сви изразително рамене.

— Разбирам. Знае ли за детето?

— Как може да не знае? Бедният ми затворен любим.

Като се върна в дъна, Невин веднага се качи на кулата да види принца. Приятната му стая оставаше непроменена, но Мейл беше станал мъж. Висок, налят, той ходеше тържествено из стаята, вместо да се мята в агонията на нетърпението. Освен това беше блед като смъртник, алабастровата му кожа правеше косата му още по-тъмна. Сепнат, Невин осъзна, че вече седем години принцът не бе виждал слънце.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя — възкликна Мейл. — Много ми липсваше учителят, след като ти замина.

— Извинявам се, но деомерът зове човека по много странни пътища. А и както излиза, не си останал безутешен. Говорих с Гавра.

Принцът поаленя и погледна настрани.

— Е, добре — проговори след мъничко той. — Странно е наистина. Беше време, когато щях да смятам, че жена от народа е под моето достойнство. Сега се питам какво ли намира Гавра у нещастник като мен.

— Негово височество има наистина суров Уирд.

— О, не толкова суров, както на мнозина други. Омръзна ми да се самосъжалявам, разбираш ли. Има хора, които са като ястреби, загиват млади в бой. Аз съм затворена в кралски кафез малка чинка, която мечтае за дървета. Но кафезът е приятен и в паничката ми има колкото искам семена.

— Това е така.

— И книгите, които ми остави, се превръщаха във все по-голяма утеха. А Гавра ми намери интересна книга от книжаря в храма на Ум. Представлява компендиум от философ на име Рийстолин, който е писал във времето на Зората. Руман ли е бил?

— Не, бил е от племето, наречено грегикион, мъдри хора, ако съдим по малкото, което е останало от книгите им. Доколкото зная, проклетите румани са завладели тяхното кралство, също както са направили с онова, което е принадлежало на нашите предци в Родината. Рийстолин винаги ми е правел впечатление на автор, за когото си заслужава много да помислиш. Чел съм част от неговата „Никомахейска етика“.

Прекараха приятно един час, обсъждайки неща, които Невин не бе чувал да се споменават от години. Принцът говореше пламенно, като роден книжовник, но когато дойде време Невин да тръгва, меланхолията се спусна над него като мъгла в морето. В края на краищата той не беше книжовник, а отчаян човек, който се хваща за всяко нещо, за да не загуби разсъдъка си.

Да излезеш от тихата стая на Мейл и да влезеш в голямата зала, беше като да пристъпиш в друг свят. Тъй като войската се събираше, залата беше пълна с лордове и бойни отряди; мъже се надвикваха, смееха се, крещяха за пиво и си подхвърляха шеги като кинжали. Невин седна на масата на Оривейн заедно с кралските съветници току до подиума. Когато сервираха храната, Глин мина през отредената само за него врата с Гуенивер. Той седна на почетната маса, а Гуенивер напусна подиума и отиде да се храни с кралските гвардейци и нейния Рикин.

— Както изглежда, лейди Гуенивер гледа с презрение на своя благороден произход — обърна се Невин към Оривейн.

— Така е. Много често съм говорил с нея, но човек просто не може да спори с обладаните от боговете.

Докато се хранеха, Невин наблюдаваше Глин, който сякаш си оставаше съвсем същият, все така изправен и мил, усмихваше се на някоя шега или слушаше разговора между поканените лордове. Но промяната стана ясна по-късно, когато един паж отведе Невин в частните покои на Краля. Глин стоеше прав до огнището. Светлината на свещите се отразяваше и искреше от сребро, блестеше в богатите цветове на гоблените и килимите и подчертаваше вдлъбнатите сенки под очите му. Той настоя Невин да седне на един стол, но сам продължи да крачи неспокойно около огнището, докато разговаряха. Отначало си разменяха новини и любезности, докато постепенно, малко по малко, царственото присъствие отстъпи и Глин се облегна уморен на полицата, като душевно изтерзан човек.