Тъй като Рикин знаеше какво ще каже Гуенивер, трябваше да й се възхити как се направи, че обмисля въпроса много тържествено и задълбочено. Садар изглеждаше така сякаш е глътнал голяма глътка оцет, защото започваше да се досеща какво ще последва.
После Гуенивер направи реверанс на Краля.
— Да бъде прокуден, Ваше величество. Макар в основата си простъпката да е тежка и богохулна, Богинята може да бъде милостива, когато престъплението е доброволно признато и когато престъпникът е бил доведен до налудничави действия от неща извън неговата власт.
Тя замълча и погледът й срещна Садаровия. Старецът пребледня като платно.
— Така да бъде — Глин вдигна високо златния меч. — Ние произнасяме споменатата преди присъда срещу Данин, вече не лорд: да бъде прокуден. Стража! Отведете го да се приготви за пътуването си вън от моя град. Нека не взема друго освен дрехите, които носи, две одеяла, един кинжал и двата сребърника, полагащи се на всеки прокуден.
Стражата измъкна арестувания навън, а присъстващите в претъпканата зала започнаха да шепнат помежду си и шумът напомняше бързо течаща вода. Тъй като имаше да изпълни задача, Рикин се изсули от странична врата и се забърза към покоите на Данин. Той стоеше на колене в средата на стаята и завиваше наметало в завивките си. Погледна към Рикин, сетне продължи работата си.
— Да не си дошъл да ме убиеш? — попита той.
— Не. Донесох ти нещо от господарката.
— Жалко, че не остави да ме обесят. Бичуването щеше да е по-добро от това.
— Не говори като глупак — Рикин извади навитото на руло послание от ризата си. — Върви в Блейдбир и дай това на лорд Гуетмар. Той има нужда от добър капитан с тези прокълнати Глигани на границата си.
Данин погледна за миг към навития лист, който му подаваха, сетне го взе и го пъхна под ризата си.
— Тя е много великодушна към онези, които побеждава, но да ме вземат дяволите, ако най-лошото от всичко не е да приема нейното благоволение. Кажи ми нещо, и то честно, Рико, в името на сраженията, които сме водили заедно. Спиш ли с нея, или не?
Ръката на Рикин сякаш сама намери дръжката на меча.
— Не спя и никога няма да спя.
— Ха. Значи ще бъдеш нейно послушно кученце, така ли? Смятах, че си повече мъж.
— Забравяш Богинята.
— Ха — това прозвуча по-скоро като сумтене, отколкото като дума.
Рикин видя меча в ръката си, без да съзнава, че го е изтеглил. Данин седеше на пети и самодоволно му се усмихваше. С усилие на волята Рикин прибра меча.
— Хитро копеле си, няма що! Но не ще те убия и да ти спестя позора.
Данин клюмна като чувал с брашно. Рикин се завъртя и излезе, като затръшна вратата зад себе си.
Дворът беше претъпкан с хора; лордове, войскари, слуги шепнеха помежду си и чакаха. Рикин намери Гуенивер и Невин при портите, където двама кралски гвардейци държаха черния кон на Данин, оседлан и готов. Когато Данин излезе от броха, тълпата се раздели, за да го пропусне. Държеше главата си високо изправена и размахваше навитите си на руло завивки с една ръка също тъй волно и весело, сякаш тръгваше на война. Около него шепотът се извиси, но той се усмихна на гвардееца, потупа коня си по врата и върза завивките за седлото, без да обръща внимание на тихия кикот, на сочещите го кухненски прислужнички. Когато възседна коня, над шепота се чуха подвиквания „копеле“. Данин се обърна на седлото и се поклони на онези, които го дразнеха, и нито за миг не преставаше да се усмихва.
Водена от някакъв порив, който Рикин не можеше да разбере, Гуенивер последва Данин през портите. Рикин улови погледа на Невин, даде знак на стареца да дойде с него и побърза да я настигне. През цялото време, докато Данин минаваше бавно по препълнените улици, народът се обръщаше да го изгледа, хората си шепнеха и го наричаха копеле, но той седеше изправен гордо на седлото. При градските порти се поклони на стражата, сетне срита коня и се понесе по пътя в галоп. Рикин въздъхна дълбоко от облекчение. Въпреки всичко изпитваше някакво съжаление.
— Милейди — обърна се той към Гуенивер, — защо го последва?
— Исках да видя дали ще се пречупи. Жалко, че не стана.
— О, богове, Гуен! — сопна се Невин. — Смятах, че ще намериш сили да му простиш.
— Това е първото глупаво нещо, което съм те чувала да казваш, добри ми човече. Защо, по дяволите, да му простя? Позволих Краля да го прокуди заради него, а не заради Данин, и Негово величество имаше дяволски късмет, че измъкна отстъпка от мен.
— Знаеш ли — рече старецът сурово, — че омразата свързва двама души дори по-силно от любовта. Можеш да помислиш върху това.
Читать дальше