Катрин Кер - Магия за мрак

Тримата вървяха бавно по северния път, ограден от зелените ливади на личните кралски владения. По студеното, ясно небе се трупаха облаци и бягаха пред засилващия се вятър. Рикин тъкмо мислеше, че би искал да се върне на топло в голямата зала, когато видя животното, което препускаше в тръс към тях по пътя. Беше черният кон на Данин, без ездач, а юздите му бяха вързани за рога на седлото. Рикин изруга и изтича да го хване. Всичките неща на господаря му продължаваха да са вързани за седлото.

— О, богове — рече Невин. — Гуен, заведи коня обратно в дъна и кажи на стражата как си го намерила. Върни се с тях. Рико, ела с мен. Едва ли е далеч.

Рикин установи, че Невин може да бяга изненадващо бързо за човек на неговата възраст. Тичаха по пътя в продължение на четвърт миля, докато стигнаха до малко възвишение, на върха на което растеше самотен дъб. Ругаейки, Невин се втурна нагоре по склона, а Рикин пъхтеше след него. Данин се бе килнал на една страна, ръката му все още стискаше окървавения кинжал. Беше прерязал собственото си гърло на по-малко от миля от Краля, когото обичаше. Рикин се отвърна и видя Дън Кермор да се извисява над града, а червено-сребристите знамена да плющят на вятъра.

— Мамка му! — продума Рикин. — Бедното копеле.

— И това достатъчно отмъщение ли е за теб?

— Повече от достатъчно. Той има прошката ми, ако ще му свърши някаква работа в Отвъдните земи.

Невин кимна леко и се извърна с думите:

— Е добре, във всеки случай така се скъса една брънка от веригата.

— Какво?

— О, нищо, нищо. Гледай. Ето че идват градските стражи.

Невин остана още година в Кермор, но вече трудно понасяше да гледа как Гуенивер тръгва на война и да чака изпълнен със страх дали ще се върне, или не. Един влажен пролетен ден напусна дъна и тръгна без цел на север да прави каквото можеше за обикновените хора в кралството. Отначало мислеше често за Гуенивер, но толкова много неща изпълваха сърцето му с тревога, че скоро споменът за нея избледня. Година след година войните бушуваха, последва и чума. Невин се опитваше да подтиква лордовете към мир, а обикновените люде — към грижа за собственото им оцеляване, но разбираше, че колкото и да бяха благодарни онези, на които помагаше, не върши кой знае какво. Постепенно го обхвана отчаяние. В сърцето си стигна до Тъмните пътеки, където дори деомерът се превръща в прах и пепел и няма спокойствие или радост. Продължаваше да работи, воден от чувство за дълг към Светлината, но като последна жестока гавра служеше, воден от дълга вместо от предишната си любов.

На петата пролет, когато в опустелите градини започваха да цъфтят ябълковите дървета, нещо случайно го накара да си спомни за Гуенивер и като помисли за нея, любопитството надделя. Тази нощ коленичи пред лагерния огън и съсредоточи поглед в пламъците. Пред него се появиха съвсем ярко Гуенивер и Рикин, които пресичаха двора на Дън Кермор. Изглеждаха непроменени, та се почуди да не би да вижда някакъв ярък спомен, но тя обърна глава и той видя белег да пресича синята татуировка. Прекъсна видението си, но този път не можа да я забрави. На сутринта махна с ръка по повод човешките щуротии и пое пътя към Кермор.

Един ден, когато бризът кротко подухваше, а тревата зеленееше напук на страданията в кралството, Невин влезе през градските порти. Когато слизаше от коня си, за да го поведе заедно с товарното муле по оживените улици, чу някой да го поздравява и като се обърна, видя Гуенивер и Рикин. Те бързаха към него, следвани от конете си.

— Невин! — пропя тя. — Сърцето ми ликува, като те виждам.

— И моето също, като виждам теб и Рико. Поласкан съм, че ме помните.

— Какво? О, моля ти се, та как бихме могли да те забравим? Двамата с Рико се готвехме да излезем да пояздим, но позволи ни вместо това да те почерпим половиница пиво.

По настояване на Гуенивер отидоха в най-добрия хан в Кермор, елегантно заведение с излъскани дървени подове и белосани стени. Тя също настоя да поръча от най-доброто пиво с безгрижната щедрост на боеца, който не се интересува за парите, защото може и да не доживее да ги похарчи. Седнаха и Невин започна да я изучава, а тя му разказваше най-новите вести за войната. Беше закоравяла, като че цялото й тяло беше оръжие, движеше се уверено, но и грациозно, по начин, който надминаваше категориите мъжко и женско. Колкото до Рикин, той си оставаше все тъй ведър, приятен и срамежлив; пиеше пивото си и я гледаше.

Понякога, когато очите им се срещаха, се усмихваха един на друг, размяна, която беше колкото изпълнена с любов, толкова и с напрежение, сякаш сърцата им бяха чашки, напълнени до ръба, течността трептеше, но не преливаше. Връзката помежду им беше толкова силна, че с даденото му от деомера зрение той я виждаше като паяжина от бледа светлина; цялата нормална страст се бе превърнала в магична връзка между аурите им. За него нямаше съмнение, че помежду им протича сила, че по някакъв начин те винаги ще знаят къде се намира другият по време на полесражението, че мислите им преминават помежду им съвсем интуитивно и те не го съзнават. Сърцето го заболя, като видя как нейният талант за деомер се оползотворява така неподходящо.