Катрин Кер - Магия за мрак

— Както изглежда, Негово величество високо почита Лейди Гуенивер — забеляза Невин.

— Тя е достойна за почит. Видиш ли, дал съм й място начело на гвардията ми. Никой няма да посмее да завиди на обладан от Богинята воин.

Ето го и спомена, пред който трябваше да се изправят.

— Все така ли липсва братът на Негово величество?

— Без съмнение ще ми липсва всеки ден, докато съм жив. О, богове, само да не беше се самоубил! Можехме да се виждаме от време на време тайно, дори някой ден можех да го върна.

— Да, но гордостта не му позволи да изчака.

Глин въздъхна и седна.

— Толкова много хора, които са ми служили, пострадаха — рече той. — А и не му се вижда краят. О, в името на Адовия властелин, понякога си мисля, че трябва просто да оставя Кантрей да вземе проклетия трон и да се свърши, но тогава всички, които загинаха за мен, ще са погинали напразно. А Кантрей може да изколи до един моите верни приятели — замълча и се усмихна уморено, криво. — Колцина от придворните ти казаха, че полудявам?

— Неколцина. А така ли е? Или те просто бъркат разума с лудостта?

— Аз, разбира се, предпочитам да смятам, че е второто. Откак Дано го няма, се чувствам обсаден. Можех да разговарям с него и ако сметнеше, че дрънкам глупости, щеше да ми го каже. А сега какво имам? Ласкатели, амбициозни мъже, половината от тях са чакали и ако не им подхвърлям достатъчно остатъци от яденето, е, тогава хапят. Ако се опитам да облекча съзнанието си от някоя мрачна мисъл пред тях, се свиват.

— Е, Ваше величество, в края на краищата животът им зависи от вас.

— Зная. О, богове, колко добре го зная! Ще ми се да се бях родил обикновен войскар. Всички в двора завиждат на Краля, а знаеш ли на кого Кралят завижда? На Гуениверовия Рикин. Не съм виждал по-щастлив човек от Рико, нищо, че е син на селянин. Каквото и да прави, каквото и да му се случи, той смята, че такава е волята на неговата Богиня, и спи спокойно нощем — Глин замълча за миг. — Смяташ ли, че съм луд? Или съм просто глупак?

— Кралят никога не е бил глупав и би ли бил по-щастлив, ако беше луд?

Глин се разсмя по начин, който внезапно напомни на Невин за принц Мейл.

— Невин, ще ти бъда много благодарен, ако се присъединиш отново към двора ми. Ти виждаш нещата много надалеч. Кралят смирено признава, че има страшна нужда от теб.

Друго освен мъка не го очакваше, затова на Невин му се дощя да излъже и да заяви, че деомерът му забранява да остане. Прекалено много обичаше тези хора, за да остане недокоснат от неизбежните им страдания. Но внезапно прозря, че има своя роля в тази история и ако изостави Глин, Мейл и Гавра, ще е побягнал поради лични, егоистични съображения.

— Безкрайно съм поласкан, Ваше величество. Ще остана и ще ви служа, докато имате нужда от мен.

И така, без никакво желание, Невин получи онова, за което мнозина биха извършили убийство — мястото на кралски съветник и любимец на Краля. Трябваха му две трудни години, докато разплете мрежата от завист, която породи внезапното му повишение, но след това никой не оспорваше мястото му. Всички в кралството знаеха, че властта е съсредоточена в този опърпан старец със странния му интерес към билките, но, разбира се, малцина проумяваха защо.

А през тези две години войната се проточваше и навлезе в третата — превръщайки се в спорадични набези и лъжливи маневри.

Лошото време ги хвана поне на четирийсет мили от главния лагер. Бурята гонеше дъжда под наклон, студеният вятър проникваше през наметките, пътищата се превърнаха в тиня. Положението беше отчаяно, но конете можеха да се придвижват само ходом. „Единствената добра страна на този дъжд — мислеше с горчивина Рикин — е, че забавя и врага.“ Постара се да го каже на трийсет и четиримата войскари, останали от сто и петдесетте, с които потеглиха. Никой не отговори другояче освен със сумтене. Рикин мина два пъти напред и назад по колоната, заговори всекиго по име, кресна на бавещите се и похвали неколцината, у които имаше останал поне мъничко дух. Съмняваше се, че това ще свърши работа. Каза го на Гуенивер, която се съгласи.

— Конете са по-зле и от хората — рече тя. — Скоро ще трябва да спрем.

— А ако ни спипат?

Гуенивер само сви рамене. Никой от тях нямаше и най-малката идея на какво разстояние зад тях се намира отрядът на Кантрей. Единствено можеха да са сигурни, че ги преследват. Трудно спечелената победа, която сведе техния отряд до изтощена частица от предишния, бе извоювана в битка, за каквато кантрейци щяха да търсят отмъщение.