Катрин Кер - Магия за мрак

Рикин се препъна в един мъртъв кон и се хвърли върху първия кантрейски войскар, който му се изпречи. Уби го с едно мушкане, сетне се извъртя да посрещне щитовете с дракони, които се струпваха около него. Нанесе слаб удар наопаки по един от враговете, обърна се и се хвърли към друг, сетне усети метал да захапва лицето му, толкова остър беше, че за момент го сметна за горяща сламка от покрива, но в устата му се надига топла и солена кръв. Олюля се и един меч се впи в тялото му. Захвърли безполезния си щит и се обърна, мушна силно и уби човека, който го беше ранил. Огънят ревеше и димът беше гъст като мъгла в морето. Залитна, замахна отново, задави се от собствената си кръв и падна, опитвайки се да я изкашля навън. Враговете решиха, че е убит, и се втурнаха напред.

Рикин се изправи, олюлявайки се, и направи няколко крачки, но едва когато се препъна в една от носещите греди на сградата осъзна, че досега е бил с гръб към къщата. Огънят вътре вече пълзеше надолу по стените. Изправи се и се запрепъва към Гуенивер. Болката го пробождаше при всяка стъпка, но най-накрая стигна до нея. Падна на колене, сетне се поколеба, питайки се дали Богинята ще го осъди за този жест. Съмняваше се, че вече я интересува. Хвърли се на земята, посегна и придърпа Гуенивер в обятията си, после отпусна глава на гърдите й. Последната му мисъл беше молитва към Богинята, молеше се за прошка, ако онова, което прави, е грешно.

Богинята се оказа милостива. Кръвта му изтече и той умря, преди пламъците да са стигнали до него.

Невин се намираше в палатката на Краля в лагера, когато чу викове и тропот на копита, което означаваше, че войската се е върнала. Грабна едно наметало и изтича в ситния дъждец към поляната, където цареше пълна бъркотия, докато войскарите слизаха от конете си. Проби си със сила път и намери Краля, който подаваше юздите на ординареца си. Лицето на Глин беше брадясало и мръсно, с петно от чужда кръв на бузата и черна следа от сажди по светлата, корава коса.

— Нито един не е останал жив — рече той. — Погребахме всички, които намерихме, но нямаше следа от Гуенивер и Рикин. Кантрейските копелета бяха запалили дъна, така че най-вероятно са останали вътре в сградата. Поне са изгорели на клада, както са постъпвали във времето на Зората.

— Щеше да им е драго, ако знаеха. Е, така да бъде.

— Но спипахме кантрейския отряд на път — колкото бяха останали във всеки случай. Пометохме ги.

Невин кимна, защото не вярваше на гласа си. „Това най-много щеше да се хареса на Гуен — помисли той, — отмъщение.“ Кралят се обърна и викна някой да доведе при него Албан. Момчето приближи; бледно и изтощено, то се олюляваше.

— Ще можеш ли да направиш нещо за него, Невин? — попита Глин. — Не бих желал да го втресе или да му се случи нещо лошо, след като по такъв смел начин донесе вестта.

Похвалата от самия Крал сломи последната твърдост на Албан. Той отметна глава назад, започна да ридае и заприлича на онова, каквото всъщност беше — едно младо момче. Самият Невин трудно удържаше сълзите си, докато го водеше към хирурга. Ще се повтаря отново и отново, напомни си той, да умре далеч преди теб човек, когото обичаш. Искаше да прокълне горчивия си Уирд, но най-горчиво от всичко оставаше съзнанието, че сам си бе виновен.

В обширното Деверийско кралство Елкион Лакар посещаваха, при това рядко, само два града — Кернметин и Дън Гуербин. Когато някой от Народа идваше при тях, гражданите и на двете места реагираха по много интересен начин. Като да се бяха наговорили, те чисто и просто отказваха да признаят, че елфите са много различни. Попиташе ли някое дете защо ушите им са такива, му казваха, че дивото племе подрязва ушите на бебетата си. Когато сочеше необикновените им, котешки очи, го смъмряха да си държи езика, та да не подрежат и неговите уши по същия начин. А пък възрастните не смееха да погледнат елф в очите и това беше една от причините Народа да смята човешките същества за притворни и недостойни за доверие.

Така че Девабериел не се учуди, когато стражите на портите на Дън Гуербин първо го зяпнаха, а сетне отместиха погледите си към малката група същества зад него: Дженантар, Калондериел, двата товарни коня, които влачеха зад себе си по два, свързани в рамка, пръта и накрая редица от дванайсет коне без ездачи.

— Да ги продавате ли сте дошли? — попита пазачът. — Ако е така, ще трябва да платите данък.