Катрин Кер - Магия за мрак

— Знаеш ли къде е?

— Не, и в това се състои всъщност проблемът, нали? С този мой син човек никога не знае. Ще трябва да обявя, че искам да го видя и да се надявам това да стигне до него.

За изминалото време Кермор се бе разраснал и вече представляваше град с около сто и двайсет хиляди жители. Не само се бе прострял далеч нагоре по реката, но и някои богати търговци бяха построили великолепни къщи по надвисналите отгоре канари, далеч от шума и мръсотията на града. Дънът, където Глин бе управлявал някога като крал, бе сринат сто години преди това и гуербретите на Кермор бяха построили нов, още по-голям. Но в онази част на града, която се намираше долу, близо до пристанището, нямаше великолепие. Там, сред лабиринт от криви улици и улички, по които честни граждани не се мяркаха, ако не се смятат стражниците на гуербрета, а те идваха по-често, отколкото допадаше на обитателите на тази част от града, се гушеха бардаци, евтини ханове и кръчми. Наричаше се Дъното.

Винаги, когато отиваше в Дъното, Саркин вървеше бързо, очите му неспирно шаваха и той завиваше своята аура плътно около себе си, по този начин деомерът го правеше много трудно забележим. Не беше наистина невидим — всеки, който вървеше право срещу него, би го видял — по-скоро не привличаше ничие внимание, особено когато се движеше близо до стени или в сенките. Точно този следобед беше облачно и неколцина минувачи едва не се сблъскаха с него, минавайки оттам, защото не допускаха, че на улицата има и други освен тях. Все пак той не сваляше ръка от дръжката на меча.

Тъй като времето бе напреднало, улиците ставаха все по-многолюдни. Моряци, търсещи къде да похарчат заплатите си, крачеха безгрижно между уличните продавачи, които предлагаха евтино ядене и още по-евтини дреболийки. Няколко курви, от онези, известни като „калдъръмчета“, защото можеха да отведат клиентите си само в някоя задна уличка, бяха вече навън. Тук-таме виждаше по някоя група бардекски моряци. Кафявите им лица бяха внимателно нарисувани, тъмните коси — намазани за свободната им нощ. Веднъж минаха четирима градски стражници. Те ходеха в стегнат ред и стискаха в готовност дебелите си тояги. Саркин се шмугна в един вход и остана там, докато не отминаха далече. Сетне продължи по пътя си, придвижвайки се бързо през объркващия лабиринт. Не беше идвал скоро в Кермор, но познаваше Дъното добре. Там се беше родил.

Накрая стигна до целта си: триетажна кръгла къща с прясна слама на покрива и чисто варосани стени. Гуенка можеше да си позволи да поддържа бардака си на равнище, защото задоволяваше изискванията на по-горна категория клиенти от обикновените моряци. Поспря се на вратата, отпусна аурата си, сетне влезе в кръчмата на приземния етаж. Около централната вита стълба върху чиста слама имаше наредени дървени маси. В огнището тлееше торф, за да не е студено, защото младите жени, насядали по постланите пейки, бяха голи или носеха само тюлени ризи. Момиче, което нямаше по себе си нищо освен вързано около бедрата квадратно парче коприна, побърза да го посрещне. Сините му очи бяха очертани с чернилка, а дългата руса коса миришеше на рози.

— Толкова отдавна не сме те виждали, Сарко — рече то. — Носиш ли?

— Нося, но господарката ти ще го раздава. Къде е Гуенка?

— В мазето, но не може ли да ми дадеш мъничко още сега? Ако ми дадеш, можеш да дойдеш да ловиш риба в кофата ми.

— Няма да ти дам нищо, докато не каже господарката ти.

Кръчмарят отмести две бурета с пиво, опрени на стената, така че да скрият капака, и го дръпна, за да го пропусне надолу, към мазето. На пръв поглед то изглеждаше съвсем обикновено — имаше множество бурета с пиво и медовина; от тавана, сред плитки лук, висяха бутове. Ала в далечния край се виждаше врата и когато почука на нея, отвътре се сопна предрезгавял женски глас и попита кой е там.

— Саркин, върнал се от Бардек.

При това вратата се отвори и на нея се показа усмихната Гуенка. Беше пълна жена на около петдесет години с къносана коса, кестенявите й очи надничаха изпод мрежа от бръчки и торбички. На всеки от пръстите си носеше пръстен с брилянт, а около врата й висеше на верижка сребърен талисман със синьо манисто против уроки. Вътрешно Саркин се усмихна; познаваше го само като търговец на наркотици и нямаше представа, че тъкмо той е човек, който може да й направи уроки.

— Влез, хубавецо. Разбирам, че имаш нещо да ми предложиш.

— Така е, при това с добро качество.

Частните покои на Гуенка бяха потискащо задушни. Близо до покрива имаше въздуховоди и въпреки това помещението вонеше на парфюм и застоял дим от опиум, сякаш гоблените и възглавниците изпускаха тази миризма. Тя приседна до малка масичка, украсена от пищно инкрустирана спирала в червено и синьо, като не го изпускаше от очи. Той разкопча колана на меча си, сложи го на един стол близо до себе си, сетне съблече ризата си през глава. От врата му висяха, подобно на дисаги, две плоски кожени кесийки. Той ги свали и ги хвърли пред нея.