Катрин Кер - Магия за мрак

— Не. Водя ги подарък за тиеринката.

Пазачът кимна тържествено, защото всички знаеха, че от време на време западняците, както елдидците наричаха елфите, даряваха на тиерините на Дън Гуербин и Кернметин по няколко от красивите си коне, за да спечелят благоразположението им.

Дженантар и Калондериел не идваха за първи път в Елдид, но не бяха влизали в град и Девабериел забеляза, че докато водеха конете си, и двамата гледат с презрение мръсните къщи и още по-мръсните улички. Самият той се чувстваше леко притеснен от това, че всичко е струпано на едно място. Накъдето и да обърнеше очи, не виждаше нищо хубаво в човешкия град.

— Няма да останем задълго, нали? — промърмори Калондериел.

— Не много. Ако решите, веднага след като приберем конете в дъна, може да си тръгнете.

— О, не. Искам отново да видя Родри, а и Кълин.

Кълин видяха веднага, защото се случи така, че докато се изкачваха с труд към портите на дъна, той стоеше при отворените им крила. Надавайки приветствен вик, капитанът се затича надолу да ги посрещне. Девабериел беше слушал доста за човека, смятан за най-добрия майстор на меча в цяло Девери, и все пак не очакваше онова, което видя. Мъжът беше далеч над шест стъпки висок, широкоплещест и с корави мускули. Стар белег разсичаше лявата му буза, а сините очи с нищо не смекчаваха строгото му изражение. Дори когато се усмихна и стисна ръката на Калондериел, изразът им остана суров и студен като зимна буря.

— Е, това е дар от боговете — рече Кълин. — Сърцето ми ликува, че те виждам отново.

— И моето също — отговори пълководецът. — Докарали сме дар за лейди Ловиан и младия Родри.

— То господарката ще се радва да го получи — очите му станаха още по-сурови. — Но гуербрет Рийс от Аберуин прокуди Родри миналата есен.

— Какво? — възкликнаха едновременно тримата елфи.

— Точно така. Но влизайте, влизайте. Мога да ви разкажа какво стана на половиница тиеринско пиво.

Докато водеха, конете нагоре към дъна, Девабериел имаше чувството, че са го ритнали в корема.

— Кълин? — попита той. — Тогава къде е сега Родри?

— По безкрайния път на сребърния кинжал. Знаеш ли какво означава това, добри ми човече?

— Зная. О, богове, та той би могъл да е навсякъде из проклетото кралство!

Когато влязоха в двора, към тях се затичаха слуги и коняри, възклицавайки при вида на конете. Конете на елфите, известни в Девери като Западните ловци, бяха шестнайсет до осемнайсет педи високи, с широки гърди и деликатни глави. Обикновено бяха сиви, ошарени като елени, или пък дорести и малко от тях имаха великолепен златист цвят, но пък те бяха най-високо ценени. Девабериел беше довел за сина си златиста кобила, да я използва за разплод, но сега се изкушаваше да си я вземе обратно. „Хайде стига — рече си, — дължа нещо на Лова за това, че ми е родила син.“

Очевидно тропотът и виковете отвън бяха събудили любопитството на Ловиан, защото тя излезе от броха и се приближи. Носеше рокля от червена бардекска коприна, с карирана фуста в цветовете на клана й — червено, бяло и кафяво. Вървеше гъвкаво като младо момиче, но когато се приближи, сърцето на Девабериел се сви за втори път през този ден. Тя остаряваше, бръчки прорязваха лицето й, в косата си имаше сиви кичури. Погледна към него, леко се напрегна, сетне върху лицето й се изписа безразличие, сякаш никога не се бяха виждали. Сърцето го болеше за нея и се проклинаше, че е постъпил като глупак, дори още по-лошо, идвайки тук. Тя остаряваше, а той все така изглеждаше като двайсетгодишно момче. Това бе един от онези редки случаи в живота му, когато не намираше какво да каже.

— Милейди Ловиан — рече Калондериел, покланяйки се. — Ваша светлост, тиерин на Дън Гуербин. Идваме да почетем с дарове вашето могъщество и суверенна власт.

— Благодаря ви, добри ми човече. Много ми е драго да получа такъв великолепен подарък. Влезте и приемете гостоприемството на моя дом.

Тъй като нямаше начин да се измъкне, Девабериел ги последва. В знак на благосклонност към Кълин Ловиан му позволи да се присъедини заедно с гостите на почетната маса до нея. Когато им донесоха медовина, капитанът разказа в подробности историята с прокуждането на Родри. Калондериел и Дженантар задаваха един през друг въпроси, но Девабериел почти не ги чуваше. Не преставаше да се ругае, че е дошъл и така е причинил голяма болка на себе си и на жената, която някога бе обичал. Когато разказът свърши, всички замълчаха за миг и продължиха да пият. Девабериел се престраши и още веднъж се обърна към Ловиан. Видя, че и тя го гледа. Погледите им се срещнаха и за момент самообладанието й се разколеба, в очите й прочете тревога, устните й бяха напрегнато стиснати и той се уплаши тя да не се разплаче. Тя отмести погледа си и мигът отмина. После рече: