Катрин Кер - Магия за мрак

Малко преди залез срещнаха двама селяни, които се бореха с една каруца, теглена поради липса на кон от инатяща се дойна крава. В сумрака Рикин можа само да види, че каруцата е пълна с мебели, сечива и бурета. Когато отрядът ги наобиколи, селяните вдигнаха празните си от изтощение очи, сякаш дори не ги беше грижа, че могат да ги заколят на пътя.

— Откъде бягате? — попита Гуенивер.

— Роскарн, милейди. Дънът падна вчера и се опитваме да отидем на юг.

— Кой го срина?

— Онези хора, с едни такива зелени зверове на щитовете си.

Рикин изруга под нос — крилатите двукраки дракони на Кантрей.

— Не са подпалили дъна, глупако! — обади се вторият селянин. — Не видяхме дим, нали?

— Така е — рече първият. — Но на мен ми е дяволски все едно. Видяхме мнозина от тях по пътищата, милейди.

Гуенивер нареди на отряда да се дръпне от пътя, за да позволи на уморените селяни да се помъкнат покрай тях.

— Какво ще кажеш за това, Рико? Бихме могли да отидем до Роскарн и да имаме покрив над главите си. Ако са били вече там, няма да се върнат повече.

По този начин влязоха право в капана. След това Рикин си спомни колко хитро беше заложен, колко добре кантрейците изиграха ролята на селяни, колко точно бяха преценили какво ще си помислят. Отначало само се радваше, че са намерили подслон за конете. Когато стигнаха в дъна, намериха каменната стена срината на три места. Тялото на тиерин Гуардон лежеше обезглавено сред каменните отломъци. Имаше много други трупове, но стана прекалено тъмно, за да ги преброят. Тъй като дънът беше завладяван и изгарян няколко пъти преди това, нямаше каменен брох, а само голяма кръгла дървена сграда в средата на калния двор.

Макар и примитивна, в дървената сграда беше сухо. Войскарите прибраха конете от едната страна, положиха амунициите си от другата, сетне нацепиха мебелите и запалиха огньове в огнищата. Конете получиха последните си торби зоб, а хората отвориха каквото им беше останало от провизиите. Тъкмо Рикин се готвеше да спомене на Гуенивер, че на другия ден ще трябва да се опитат да потърсят храна, когато долови опасност, студено докосване по гърба си. По това, че Гуенивер потрепери, разбра, че и тя го е почувствала. В мълчаливо разбирателство и двамата изтичаха навън, на двора.

Рикин остана долу, а тя се покатери на стената. В тъмното видя как очертанията й се показаха на върха, сетне тя се обърна и кресна:

— Бойците! Отбранявайте отворите в стената! Нападение!

Докато тичаше, чу далечния тропот на коне, които се приближаваха бързо към дъна. Крещейки високо заповеди, той се втурна вътре и накара войскарите да се раздвижат. Огласяйки въздуха с псувни, остатъците от отряда се разпределиха около стената и запълниха трите пробива. Междувременно ги заобиколи шум на войска, досущ океански вълни, които се блъскат в брега. През единия от пробивите видя войскари, които слизаха от конете си и обграждаха стените.

— Вкараха ни в кошарата — рече почти небрежно Гуенивер. — Мислиш ли, че можем да удържим на тази обсада един цял ден?

— Съвсем не. Виж, изненадан съм, че Богинята не ни предупреди, докато говорехме със селяните.

— Аз пък не съм. Винаги съм знаела, че ще дойде ден, когато ще пожелае да загинем.

Пресегна се и го целуна по устата, само веднъж, после се отдалечи и започна да дава заповедите си.

Тъй като врагът едва ли щеше да ги нападне в дъжда и тъмнината, оставиха часови на пробивите и спаха на смени. Около час преди зазоряване дъждът спря, излезе студен вятър и разчисти небето. Рикин събуди хората си и те се въоръжиха в пълно мълчание. Всеки изгледа приятелите си, сякаш казваше сбогом — думи не бяха необходими. Докато Гуенивер пазеше на пролома, който някога бе служил за порта, Рикин разпредели отряда на две.

— До смърт — повтаряше ли, повтаряше той. — Можем само да ги накараме скъпо да платят.

Войскарите на свой ред кимаха в знак на мълчаливо съгласие. Под задната стена Рикин намери Албан, който навърши четиринайсет това лято и беше съвсем нов сред керморските войскари. Момчето стоеше храбро, както и всички останали, но Рикин беше решен, стига да може, да му спаси живота.

— Слушай сега, момчето ми — рече той. — Имам много важна задача за теб. Избирам те, защото си най-нисък и най-незабележим от бандата. Трябва да известим за това Краля. Ти ще отнесеш съобщението.

На светлината на разпукващата се зора Албан го гледаше с широко разтворени очи. Той кимна.

— Ето какво ще направиш — продължи Рикин. — Ще клекнеш зад този куп развалини и ще се криеш, докато не видиш кантреец да падне там, където можеш да грабнеш щита му. Щом като боят те отмине, ще се измъкнеш, ще се правиш на ранен и ще се смесиш с врага. Сетне, ако все още си жив, ще откраднеш кон и ще препускаш така, сякаш самият ад се разтваря зад теб.