Катрин Кер - Магия за мрак

Пътят към хана водеше през един от многото открити площади. В този ден нямаше пазар, но около импровизиран подиум от дъски и бирени бурета се бе скупчила значителна тълпа. На него стоеше висок строен мъж с най-светлата коса, която Саркин беше виждал, и тъмносиви очи. Освен това беше много красив, с правилни, почти момичешки черти. Саркин остана да гледа. Мъжът издърпа от ръкава на ризата си сребърен шарф, подхвърли го и направи така, че привидно да изчезне във въздуха. Множеството се засмя одобрително.

— Поздрави, почтени граждани. Аз съм шарлатанин, пътуващ певец, разказвач, който дрънка само лъжи, шеги и празни приказки. С две думи казано, аз съм гертдин, дошъл да ви отведе за няколко приятни часа в страната на „не е било“ и „няма да бъде“ — направи така, че кърпата да се появи и отново да изчезне. — Родом съм от Елдид и можете да ме наричате Саламандър, защото истинското ми име е толкова дълго, че няма да го запомните.

Тълпата се разсмя и му подхвърли няколко медни монети. Саркин помисли дали да не се върне в хана, защото такива глупости нямаха с какво да привлекат човек като него, който познава истинския мрак на света. От друга страна, гертдинът беше много красив и може би щеше да приеме чаша пиво след представлението. Освен това се оказа отличен разказвач. Когато започна историята за крал Бран и един могъщ магьосник от времето на Зората, тълпата остана очарована. Той изигра всички роли, гласът му изтъня като красива девица, ръмжа като зъл магьосник, боботи като могъщ крал. От време на време, като част от разказа, той изпяваше по някоя песен с ясен звънтящ тенор. Когато спря наполовина и заяви, че е изтощен, върху него се изсипа дъжд от монети, за да възстанови изхабените му сили.

Саркин се чувстваше пълен глупак, но се наслаждаваше на всеки миг от разказа. Забавляваше се и поради други, освен очевидните причини. Винаги, когато навалицата тръпнеше от приятен страх при отвратителните деяния на злия магьосник, той се смееше вътрешно. Цялото това произволно клане и абсурдните заговори за ненужни вреди на хората нямаха място в черния деомер. Нито за миг разказът не се докосна до истинската сърцевина на магията — властта. Отначало човек придобива власт над себе си, докато стане хладен и твърд като железен прът, а сетне използва тази желязна душа, за да изтръгне желаното от лапите на един враждебен свят. Наистина се случваше да гинат или да бъдат пречупени други хора, но те бяха слаби и го заслужаваха. Болка се нанасяше инцидентно, не тя беше целта на занятието.

Накрая гертдинът свърши разказа си, леко пресипналият му глас показваше защо няма да започне друг, колкото и да го молеше тълпата. Докато хората се разотиваха, Саркин си проби път през нея и сложи сребърна монета в ръката на Саламандър.

— Това беше най-добре разказаната история, която съм чувал. Мога ли да те почерпя половиница пиво? Трябва ти нещо, за да смажеш гърлото си.

— Така си е — Саламандър го огледа за момент, сетне му се усмихна леко. — Но за съжаление не мога да се възползвам от твоето толкова щедро предложение. В града имам момиче, нали разбираш, което ме чака.

Думата „момиче“ получи такова ударение, каквото му трябваше, за да предаде онова, което се криеше зад нея, без да бъде нелюбезно.

— Е, добре тогава — рече Саркин. — Ще си ходя.

Отдалечи се по-скоро разтревожен, отколкото разочарован. Гертдинът трябваше да има необикновено остър поглед или той самият бе разкрил повече, отколкото искаше, с интереса си. Накрая реши, че човек, който скита по пътищата, за да печели прехраната си, е видял достатъчно, за да разпознае кога му се прави предложение. Но в края на площада поспря да погледне за последен път красивия гертдин и видя, че го следват множество Диви. Саркин замръзна на мястото си. Саламандър сякаш не съзнаваше, че има такива странни придружители, но интересът им към него можеше спокойно да означава, че той владее деомера на светлината. Имаше дяволски късмет, че мъжът отклони половиницата, си каза той. Сетне побърза да се прибере в хана си. Щеше да се погрижи гертдинът повече да не го види, докато е в Кермор.

На сутринта облаците се разсеяха и на пристанището грееше силно пролетно слънце. Докато стоеше на кърмата на бардекския търговски кораб, капитанът му Илейно се чудеше как варварите понасят вълнени панталони в такова време. Самият той носеше проста ленена туника и сандали, но въпреки това влажната горещина го потискаше. На родния му остров Ористина летните дни бяха горещи и сухи и по-лесно се понасяха. Долу, на главната палуба, керморските докери работеха голи до кръста. Недалеч от него Масупо, търговецът, наел кораба за това пътуване, следеше всяко буре и всяка бала. Някои съдържаха фина стъклария, специално изработена, за да се продава на варварските благородници.