Катрин Кер - Магия за мрак

— Какво искаш? — сопна се тя.

— Да си поговорим честно.

— Тогава ме чуй, никога няма да споделиш леглото ми.

— Така, значи е различно с твоето просто селянче, така ли?

— Казах ти истината. А във всеки случай не си ти човекът, който може да задава на една жрица въпроси за обета й.

Той посегна да я хване за китката, но тя се измъкна и хукна към броха, колкото може по-бързо.

Слугинята на Гуенивер беше бледо момиче на име Оклада, на която истински й харесваше да работи в двореца, преди всичко защото там работата беше много по-лека, отколкото в бащината ферма. Тя изпитваше някаква особена гордост от това, че господарката й е толкова странна, и поддържаше просто обзаведената стая на Гуенивер безукорно чиста. Тъй като Гуенивер нямаше дълга коса, която да реше и подрежда, или лъскави дрехи, за които да се грижи, Оклада се задоволяваше с това неспирно да лъска оръжията на господарката си и да почиства непрекъснато конската й сбруя със специален сапун. Докато работеше, бърбореше за всички клюки, чути както в слугинските помещения, така и в покоите на кралицата, без въобще да я е грижа, че господарката й не я слуша. Ето защо беше лош знак, че през един студен следобед Оклада мълчеше, докато работеше, стъкмявайки огън.

— Я да чуем — рече накрая Гуенивер. — Какво е станало?

— О, милейди — тя се извърна от огнището. — Само се моля да ми повярвате. Когато слугата каже нещо, а лордът друго, никой не нарича лорда лъжец. Зная, че той ще отрече всяка моя дума.

Първата мисъл на Гуенивер беше, че някой е забременил момичето.

— Хайде, хайде — рече успокоително тя. — Кажи ми кой.

— Лорд Данин, милейди. Тази сутрин ме срещна навън в коридора и ми предложи подкуп. Каза, че ако тази вечер ви оставя сама в стаята, ще ми даде сребърник. А като рекох, че никога няма да направят такова нещо, ме зашлеви.

— О, по дяволите! Напълно ти вярвам — обхваната от гняв, Гуенивер закрачи напред-назад. — Върши си работата, докато помисля.

На вечеря усещаше непрекъснато как Данин я наблюдава със самодоволна усмивка. Нахрани се бързо и стана от масата, преди той да успее да свърши и да дойде при нея, но я беше страх да се върне в стаята. Ако я последва и направи нещо пред Оклада, скоро всеки слуга в дъна щеше да чуе за това. Очевидно той смяташе момичето много под себе си и не помисляше за тази неприятна възможност. Накрая отиде долу в голямата зала и потърси Невин, който разговаряше с Исгерин на половиница пиво.

— Искам да те поканя в стаята си, добри ми Невин — обърна се тя към него. — Време е да върна гостоприемството ти. Може би и Исгерин няма да има нищо против да се присъедини към нас на чаша медовина.

Рошавите вежди на Невин отскочиха нагоре, сякаш знаеше дяволски добре, че става нещо. Исгерин се усмихваше широко при мисълта, че е поканен да пие с благородник.

— За мен ще е голяма чест, Ваша святост — рече майсторът оръжейник. — Трябва да поговоря с шамбелана, а сетне ще съм свободен да дойда при вас.

— И аз също — обади се Невин. — Благодаря.

Гуенивер покани двамата да дойдат по-късно и побърза да се върне в стаята си, за да изпрати Оклада до кухнята да донесе медовина и чаши. Запали двата фенера с горяща тресчица и тъкмо ги слагаше на място, когато на вратата се почука.

— Влезте, добри ми господа — подвикна тя.

Данин влезе и затвори вратата зад себе си.

— Какво търсиш тук?

— Идвам да те видя. Гуен, моля те, сърцето ти не може да е толкова студено към мен, колкото показваш.

— Сърцето ми няма нищо общо с онова, което си наумил. Слушай сега, махай се оттук! Имам двама…

— Не ми давай заповеди.

— Това не е заповед, а предупреждение. Ще имам гости…

Преди да успее да довърши, той я хвана за раменете и я целуна. Тя се измъкна от ръцете му и го зашлеви. При този удар цялата му привидна вежливост се срина.

— Гуен, проклета да си! До гуша ми дойде твоето измъкване.

Беше толкова бърз, че не успя да се измъкне. Хвана я за раменете и я притисна към стената. Тя се бореше, риташе и удряше, но той беше прекалено тежък да го отблъсне и я притискаше със зверска сила. Псуваше и я държеше, ръцете му стискаха жестоко раменете й, а сетне се опита отново да я целуне.

— Пусни ме! Пусни ме, копеле такова!

Той я блъсна толкова силно в стената, че тя почти загуби дъх. Внезапно чу писък, който процепи стаята. Данин я пусна и се извъртя бързо тъкмо когато Невин и Исгерин се втурнаха вътре. На вратата Оклада продължаваше да надава пронизителни викове.