Катрин Кер - Магия за мрак

— И това е смъртната им присъда — забеляза весело Данин. — Дори с проклетите каруци можем да се придвижваме по-бързо, отколкото те с добитъка. Ето какъв ще е нашият план, когато ги доближим. Оставяме каруците назад и тръгваме рано, за да ги хванем на път. Разбира се, принцът ще е начело на колоната, затова ще изпратим един клин от най-добрите ми хора право зад него, за да го откъснем, докато останалите момчета ще натикат походния ред в техния обоз. Двамата с вас и шепа подбрани войскари нападаме направо принца и го обграждаме. Внимавайте да не го свалите от коня. Свършено е с нашия заложник, ако го премажем с копитата.

— Великолепно звучи. Душата ми ликува, че включваш мен и хората ми.

— Имаме нужда от всеки боец, с когото разполагаме. Нищо, че един от тях е жена.

През останалата част от деня Данин яздеше отзад, вървеше по петите на каруцарите и гонеше войската да се придвижва бързо. Начело на колоната във великолепно усамотение Гуенивер получаваше докладите на разузнавачите и послушно водеше хората натам, накъдето те й казваха. Когато час преди залез дойде време да се разположат на лагер, за да могат конете да се напасат, разузнавачите бяха сигурни, че елдидците се намират само на около пет мили пред тях. И най-хубавото от всичко бе, че изобщо не бяха срещали вражески разузнавачи, една удобна проява на самоувереност от страна на принца.

Гуенивер съобщи вестите на Рикин, докато двамата играеха на зарове за трески от дървата за лагерния им огън.

— Значи, милейди, утре ще водим истинска битка.

— Точно така. Ти ще бъдеш с мен, когато тръгнем за принца.

Той се усмихна и хвърли заровете, но излезе петица, с което загуби играта. Когато й връчи две трески, тя си спомни как й подаде първите пролетни теменужки, срамежливо, без да каже и дума, след като сигурно беше прекарал часове да ги търси. Запита се как е могла да бъде толкова сляпа и въобще да не предположи, че я е обичал през цялото това време войскар от народа.

— Ще хвърляш ли? — обади се той. — Прекалено съм назад, за да те оставя да се изсулиш от играта сега.

Тя хвърли, мислейки си, че няма нищо против, когато не се обръща към нея с „милейди“, или пък й се кара, щом направи нещо глупаво. Странно, като се има предвид, че за такава проява на неуважение братята й щяха да заповядат да го наложат с бич. Това я накара да се запита дали и тя не го обича по свой собствен начин, но беше късно да мисли за такива неща. Сега принадлежеше единствено на Богинята, завинаги.

На другата сутрин войскарите станаха още на зазоряване. Данин разпредели хората, назначи временни командири и събра двайсет и петимата, които щяха да тръгнат с него и Гуенивер да нападнат принца. Когато тръгнаха, яркото лятно слънце огряваше зелените ливади. Тя се чувстваше напълно спокойна, сякаш не мъкнете близо петнайсет оки доспехи, а се носеше във въздуха. Отправи наум дълга молитва към Богинята и започна да се усмихва. След дългите часове, прекарани пред огледалото, в съзнанието й се оформи без усилие видението с тъмните очи на нощта и ужасяващата красота на Богинята, напрегната в очакване на кръвта, която предстоеше да се пролее. Гуенивер чуваше песен, плачливо ридание в четвъртинки тонове, така старинно, така необикновено, та беше убедена, че го помни от много отдавна, от времената на преклонение пред Тъмната Луна. Пеенето стана толкова истинско и високо, че се сепна, когато Данин заповяда да спрат.

Зашеметена се огледа и видя, че отрядът се намира близо до залесено място. Някога сигурно е било част от ловния резерват на някой лорд, тъй като гората беше рядка, преобладаваха лиственици и явор, а храсти, които да пречат на конете, почти нямаше. Със заповеди Данин разтури военния строй и разпръсна хората сред дърветата. От другата страна се намираше пътят, а далеч долу, на север, тя видя да се задава облак прах. Докато елдидците приближаваха бавно и спокойно към засадата, войскарите хванаха щитовете и изтеглиха копията.

Стигнаха само на четвърт миля от тях, преди някой с по-остри очи от вражеския отряд да забележи нещо странно между дърветата отпред. Тревогата се разпространи сред войскарите подобно степен огън и те спряха объркани. Гуенивер виждаше добитъка, който мучеше жалостиво в края на колоната.

— Хайде! — изкрещя Данин, забравяйки за рога си. — Вижте им сметката!

Като облак стрели редиците излетяха от прикритието и се нахвърлиха върху вражеската колона. На слънцето проблеснаха остриета на копия, които засипаха елдидската редица — освен отпред, където някое щастливо попадение можеше да ги лиши от принца. Елдидците се заобръщаха да ги посрещнат, но първият отряд нанесе удара си с меч в ръка близо до авангарда. Битката се разля и от двете страни на пътя — един бушуващ хаос от хора и коне.