Катрин Кер - Магия за мрак

— И какво точно искаш да кажеш?

— Само каквото казах, милейди. Ще отида да ви донеса вечеря от каруците.

Той побърза да се отдалечи, а Гуенивер го проследи, сложила ръце на кръста. Прокле голямата си уста. Когато се върна, тя седеше до огъня и ровеше из дисагите си за нещо, но ги остави, за да вземе от него хляба и телешката пастърма.

— Какво точно искаше да кажеш за нашето копеле? Желая да чуя истината от теб.

— Е добре, аз и цялата проклета армия зачитаме обета ви. А той?

— Той няма да има избор. Какво те кара да се съмняваш?

— Нищо, милейди. Извинете ме.

Все така вперила подозрителен поглед в него, тя се поколеба, после се обърна, извади от дисагите си чифт зарове, започна да ги подхвърля в ръка като изпечен войскар и поиска да знае.

— Готов ли си? Можем да играем на тресчици.

— Разбира се, милейди. Хвърляйте първа.

Гуенивер ги метна на светлината на огъня.

— Пет! О, по дяволите! Пет! — простена тя. — Сега си ти, но се надявам това да е последната петица, която хвърлям.

Играха цялата вечер и нито веднъж тя не спомена името на лорд Данин. Но на другия ден, преди да потеглят отново, отиде да говори с кралския капитан, а сетне се върна с вестта, че оттук нататък ще язди със своите хора.

Тази сутрин морето беше изпълнило околността с гъста мъгла, която направи въздуха студен като през зимата и се просмука в дебелите им вълнени наметала. Войскарите яздеха мълчаливо в потискащата влага. Гуенивер мърмореше не по-малко от своите хора, но в края на краищата мъглата се оказа благодат. Почти по пладне стигнаха до Морлин, малък пристанищен град на около трийсет мили от границата с Елдид, и намериха вратите затворени. Данин ги поздрави от името на Глин и тогава пазачите се наведоха през бойниците на каменната стена.

— В името на боговете! Войскари на Кермор! — кресна един от тях. — Отваряйте портите, момчета! Да знаете как се радваме, милорд Данин!

— Защо? Неприятности ли има?

— Неприятности, и то какви. Извън залива обикалят елдидски кораби, а елдидски войскари палят фермите покрай пътя на север.

Рикин внезапно заобича мъглата, защото държеше бойните кораби неподвижни в морето, откъдето не можеха да нападнат пристанището и да го опожарят. Минаха през портите и видяха, че градът беше като по събор. Фермерите от мили наоколо се бяха стекли заедно със семействата, добитъка и прасетата зад стените. Всяка улица представляваше лагер, където жените шетаха в набързо опънатите палатки, децата търчаха между огньовете, а кучета ги следваха. Данин потърси място да строи хората си, сетне ги остави да се точат из уличките, гъмжащи от вързани на колчета животни. Рикин последва Гуенивер, която си проправяше път към Данин сред бъркотията.

— Е, милейди — рече Рикин. — Излиза, че май ще се посражаваме.

— Чакам с нетърпение — тя му се усмихна открито и ведро.

От близка кръчма излезе дебел посивял мъж, който навличаше върху ризата и бригите си дълга черна церемониална дреха. Той хвана стремето на Данин в знак на вярност и се представи като Морло, кмет на града.

— И кога видяхте тези кораби? — попита Данин.

— Преди три дни, милорд. Рибарите дойдоха и донесоха новината. Съобщиха за голям търговски кораб, придружен от две галери.

— Разбирам. Тогава пристанището ви не е застрашено. Обзалагам се, че корабите са тук само за да снабдяват войската с храна. Къде е местният лорд? Не беше ли тиерин Кавид?

— Тъкмо той — Морло замълча и прокара разтревожен ръка през очите си. — Но последните два дни не е имало и следа от него или войскарите му, а това, мисля си, не вещае добро. Страхувахме се да му изпратим вестоносец.

Данин изруга и се обърна към Гуенивер.

— Да извеждаме момчетата оттук. Ако не е загинал, Кавид е обсаден. Разумно ще е да проводим и вестоносец в Кермор, да изпратят кораби да прогонят елдидските негодници. Твоят капитан е може би точно подходящият човек.

— О, не — отвърна твърдо Гуенивер. — Милорд.

Данин пламна. Само дългогодишният навик да се подчинява на военната дисциплина възпря Рикин да се хване за меча.

— Както желае, милейди — рече най-сетне Данин. — Ще проводя назад някое от моите момчета.

Войската си проправи път през града като разбъркана тълпа, сетне се престрои на северния път. След като Данин й нареди, Гуенивер тръгна до него без особено желание и остави Рикин на мрачните му мисли. После Дагуин излезе от строя и се присъедини към него. В продължение на около десет мили се придвижваха бързо, оставяйки обоза да ги следва с мудния си ход, сетне спряха в обширно пасище.