Катрин Кер - Магия за мрак

— Може и така да е — прилоша й при тази мисъл, но тя беше логична. — Ще се моля да не е.

— И аз също. Глин е добър човек и чудесен крал, но не ми е дадено да прозра как ще свърши всичко. Милейди, моля ви да запазите моя деомер в тайна от останалия двор.

— Както желаеш. И без това едва ли някой ще ми повярва, ако му кажа.

— Може би няма — той замълча и продължи да я гледа. — Надявам се, че лорд Данин ще се отнася към вас с цялото уважение, което изисква положението ви.

— Добре ще направи. Уверявам те, че нямам намерение да нарушавам обета си.

Той се стресна, а тя се засмя.

— На една жрица прилича да е пряма понякога — рече Гуенивер. — Сестра ми може да ти каже, че никога не съм премълчавала.

— Хубаво. Тогава нека и аз да съм прям. Сърцето ми се свива, че тръгвате на война. Ще се моля на вашата Богиня да ви покровителства.

Гуенивер си тръгна, поласкана, че човек с неговата власт може да е загрижен за нея.

Светлината от факли хвърляше отблясъци по стените, докато армията се строяваше на двора. Рикин вървеше сред хората си, прозяваше се, тъй като бе спал твърде малко тази нощ, и ги подканяше все така да бързат. Покрай тях трополяха каруци с провизии, а сънливите каруцари плющяха с дългите си камшици. Винаги бе мечтал за деня, когато ще тръгне на война като капитан, а не като обикновен войскар. Един след друг хората му извеждаха конете си и се нареждаха пред поилката. Рикин намери Камлун, който държеше юздите не само на своя, но и на коня на Дагуин.

— А къде е Дагуин? — попита Рикин. Вместо отговор Камлун посочи с палец към близката конюшня, където Дагуин и момиче от кухненската прислуга се прегръщаха страстно в сянката на стената.

— Последно сладко сбогуване — рече ухилен той. — Не зная как го прави. Мога да се закълна, че е омайвал по едно момиче във всеки дън, в който сме били.

— Ако не и по две. Даго, хайде! Остави малко като се върнем!

Меките сребристи звуци от рога на лорд Данин отекнаха из дъна. Когато Дагуин се откъсна от момичето, бойците от отряда започнаха да му подвикват и да го задяват. Давайки заповеди, Рикин възседна коня си. Подчинените му последваха примера и познатото скърцане и дрънчене, което ги съпровождаше, му прозвуча по-сладко от песента на бард. Изведе ги от дъна, където пред портите чакаше останалата част от войската — повече от триста души, докато каруците, товарните коне и слугите се бяха скупчили от едната страна. Гуенивер изведе коня си от бъркотията, дойде и застана до Рикин.

— Добра утрин, милейди — рече той и леко се поклони от седлото.

— Добра да е. Това е чудесно, Рико. В живота си не съм се чувствала така щастлива.

Рикин се ухили и помисли, че тя е като младо момче, което за първи път тръгва на бой. Струваше му се невероятно, че тя стоеше тук, облечена в доспехи като всички останали, с качулка, отметната назад, откриваща меките остригани къдри на златните й коси и синята татуировка върху бузата. Небето посивя с идването на зората и светлините от факлите избледняха. Над портите слуги започнаха да закачат веригите за рудана. Възседнал ниския си як кон, лорд Данин мина покрай редицата, спирайки се тук и там, за да поговори с някого, докато накрая дойде в тръс до Гуенивер.

— Вие ще яздите начело на редицата с мене, Ваша святост.

— О, така ли? И на какво дължа тази чест?

— На благородния си произход — Данин се усмихна с присвити устни. — Той е дяволски по-добър от моя, нали така?

Докато те се отдалечаваха, Рикин се загледа в гърба на Данин и разбра, че го мрази.

Цяла сутрин войската се придвижваше на запад, следвайки брега, който се виеше край морските скали. Рикин виждаше океана, искрящо тюркоазен, на бели петна. По него се носеха бавни вълни и се разливаха далеч долу върху светлия пясък. Отдясно се разстилаха добре обработвани ниви от личните владения на Краля, златни стърнища, по които от време на време се забелязваше приведен на две селянин да събира последните зърна от първата реколта. Обикновено Рикин би си подсвирквал просто защото денят беше чудесен и те вървяха към слава, но днес яздеше, потънал в мисли, сам начело на бойния отряд, вместо до партньора, както бе свикнал.

Но вечерта, когато войската спря да лагерува на широките поляни покрай скалите, при неговия огън дойде Гуенивер, натоварена с багаж. Той скочи и пое товара.

— Трябваше аз да се погрижа за коня ви, милейди.

— Остави. Когато се налага, мога да вържа един кон на колче. Ще споделя с теб огъня.

— Това радва сърцето ми. Питах се: докога лорд Данин ще ви държи до себе си.