Катрин Кер - Магия за мрак

Невин седеше на маса с писаря и жена му, главния коняр и неговата жена, двама заместници на шамбелана и овдовелия оръжейник Исгерин. Тази вечер Исгерин забеляза, че Невин гледа как лейди Гуенивер се храни, и спомена как по-рано през деня Данин я довел при него да я снабди с доспехи.

— За щастие бях запазил едни, които ставаха на лорд Данин, когато беше на около четиринайсет години — продължи Исгерин. — Можехме, разбира се, да ги развалим и да направим от тях по-голям номер, но бяха такова хубаво изделие, че го пазех за някого от младите принцове, като му дойде времето. Сега свърши работа.

— Точно така. А какво мислеше лордът за това, че дамата ще носи старите му доспехи?

— Колкото и да е странно, беше доволен. Рече нещо, че било поличба.

„Готов съм да се обзаложа, че така е казал — помисли си Невин, — проклет да е.“

Веднага щом свърши с вечерята, той си тръгна, но забеляза, че Данин се отправя към Гуенивер с намерение да седне на масата й. Забави се малко край подиума, за да подслуша, но Данин й зададе само невинен въпрос за доспехите.

— Ох, боговете да са ми на помощ — засмя се тя. — Раменете ме болят и горят като огън от това нещо! Сигурно тежи поне десет оки.

— Така е наистина — рече Данин. — Но продължавайте да ги носите всяка проклета минута, която сте в състояние да ги издържите. Не бих желал да загубя боец с вашия дух поради липса на подготовка.

Пиянски ухилен, младият лорд Олдак, пълен, тежък младеж с прекалено високо мнение за себе си, се наведе през масата.

— Боец ли? — рече той. — Абе, Данин, какво става с очите ти.

— Те виждат синята татуировка на лицето й. А както се отнася до всички, които са под мое командване, тя е боец и само това има значете.

— Вярно казано, разбира се — Олдак обърса с опакото на ръката си своите напоени с медовина мустаци. — Но виж какво, Гуен, не може да се отрече, че си е момѐ, което изглежда достатъчно добре, за да накара човек да забрави за това.

Бързо и точно, като яребица, когато изскача от скривалището си, Данин се изправи, пресегна се и сграбчи Олдак за ризата. Чаши се затъркаляха и разляха, мъже се разкрещяха, докато той извличаше ритащия и крещящ лорд през масата. С един последен замах го стовари в краката на Гуенивер.

— Извини се — озъби се той. — Никой не може да нарече една лейди и жрица „моме“.

Всички мъже в залата гледаха в мъртво мълчание. Олдак се задави, поемайки дъх, сетне се изправи на колене.

— Хайде — подритна го Данин.

— Най-смирено се извинявам — рече задъхано Олдак. — Никога повече няма да ви нарека така, Ваша святост. Моля вашата Богиня да ми прости.

— Ти си глупак — рече Гуенивер. — Но извинението ти е прието.

Олдак се изправи, приглади подгизналата от медовина риза и се обърна към Данин.

— Нека Богинята ми прости обидата — рече той. — А колкото до теб, копеле…

Данин сложи ръка на дръжката на меча и от местата си наскачаха мъже.

— Дали господин лордът е готов да ми отправи официално предизвикателство? — гласът на Данин беше кадифян като на камериерка от дамските покои.

Хванат в капан, Олдак гледаше ту на една, ту на друга страна, а устните му мърдаха нервно, докато обмисляше какво да предпочете — накърнената чест или сигурната смърт. Данин чакаше усмихнат. На почетната маса се изправи Кралят.

— Достатъчно! — кресна Глин. — Чумата да ви тръшне и двамата, че се биете в моята зала! Дано, връщай се тук и сядай. Олдак, с теб искам да поговорим по-късно в покоите ми.

Пламнал от срам, Олдак се завъртя на пета и изтича навън. Навел глава като ударено куче, Данин се промъкна обратно до брат си. Както бе склонен да прави в моменти на слабост, Невин мислеше за Герейнт, докато излизаше. Той, изглежда, бе решен да се отнася почтено с Гуенивер и да преодолее коренящата се в миналото страст, която търсеше път към повърхността. Пожелавам повече сили на момчето, помисли си Невин, може би ще се освободи от нея в този живот. Но наред с тази мисъл почувства и лепкавия хлад на деомера по гърба си. Там имаше опасност, опасност, която не му се разкриваше.

Гуенивер се върна в храма на Луната начело на малка армия. През един пролетен ден, когато залязващото слънце къпеше високите стени със златна светлина, двамата с Гуетмар оставиха отрядите в подножието на хълма и се изкачиха пешком до портите, които се открехнаха и там се показа лицето на Липила.

— Та това си ти, Гуен! — пропя тя. — Като видяхме войската, помислихме, че може би се връщат онези отвратителни Глигани или нещо такова.