Катрин Кер - Магия за мрак

Кръглият дървен храм се издигаше в средата на двора. От двете страни на вратата растяха извити, подобни на пламък кипариси, донесени чак от Бардек и пазени вече много, много зими. Когато мина между тях, Гуенивер почувства как я залива вълна от сила, като че прекрачваше през порта към друг свят. Потропа девет пъти на дъбовата врата и изчака отвътре да отговорят с девет приглушени удара. После отвори и влезе в преддверието, оскъдно осветено от единствена свещ. Там я чакаше жрица, облечена в черно.

— Влез с тези дрехи в храма. Вземи и меча си. Така нареди Върховната жрица.

Гладко полираните дървени стени на вътрешното светилище блестяха на светлината на девет маслени лампи, а подът беше покрит с пресни тръстики. На далечната стена се издигаше олтарът — канара, оставена каквато си е била, с изключение на върха, който беше изсечен като маса. Зад него висеше огромно кръгло огледало, единствения Неин образ, който Богинята допускаше в храмовете. Облечена в черно, Арда стоеше от лявата му страна.

— Извади меча от ножницата и го сложи на олтара.

Гуенивер направи поклон пред огледалото, а после изпълни каквото й нареди Върховната жрица. От една странична врата влязоха, без да промълвят дума, три от старшите жрици и застанаха отдясно. Те щяха да са свидетели на обета й.

— Събрали сме се да упътим и приемем една, която иска да служи на Лунната богиня — продължи да говори Арда. — Всички познаваме Гуенивер от Вълчия клан. Има ли някакви възражения срещу посвещаването й?

— Няма — отговориха едновременно трите. — Ние знаем, че тя е благословена от Нашата Господарка.

— Добре тогава — Върховната жрица се обърна към Гуенивер. — Заклеваш ли се да служиш на Богинята през всички свои дни и нощи?

— Заклевам се, милейди.

— Заклеваш ли се, че няма да издадеш тайната на свещеното й име?

— Заклевам се, милейди.

Арда вдигна ръце и плесна три пъти, сетне още три, и накрая още три пъти, отмервайки свещеното число в точните му пропорции. Гуенивер изпита тържествено, но едновременно с това и блажено спокойствие, сладост, подобна на медовина, която се разля по цялото й тяло. Най-сетне решението беше взето, а обетът й — даден.

— Само Нашата Господарка от всички богини — продължи Арда — няма свое име, известно на обикновените хора. Чуваме за Епона, чуваме за Сирона, чуваме за Аранрода, но Нашата Господарка винаги е просто Лунната богиня. — Тя се обърна към трите свидетелки. — А защо ще е така?

— Името е тайно.

— То е мистерия.

— То е загадка.

— И все пак — рече Арда, след като получи отговорите — загадката е лесна за решаване. Какво е името на Богинята?

— Епона.

— Сирона.

— Аранрода.

— И — трите едновременно — всички останали.

— Истината казвате — Арда се обърна към Гуенивер. — Ето това е отговорът на загадката. Всички богини са една богиня. Тя е известна с всички имена и без имена, защото Тя е Една.

— Отдавна си го мислех — прошепна Гуенивер. — Сега знам.

Отново Върховната жрица отмери деветте удара, сетне се обърна към свидетелките.

— Става въпрос как Гуенивер, вече не дама, а жрица, ще служи на Богинята. Да коленичим в молитва пред олтара.

Гуенивер коленичи пред меча. В огледалото виждаше себе си като неясна фигура на мъждукащата светлина, но трудно разпозна лицето си, остриганата коса, мрачно свитите устни, очите, пламтящи от страстно желание за възмездие. „Помогни ми, о, Владетелко на небесата — молеше се тя, — искам кръв и мъст, не сълзи и вайкане.“

— Гледай в огледалото — прошепна Арда. — Помоли я да ти се яви.

Гуенивер разпери ръце на олтара и започна бдението си. Отначало не виждаше друго освен лицето си и храма зад нея. Сетне Арда започна да напява някаква писклива, плачлива песен на стария език. Струваше й се, че кандилата премигват в такт с удължените ритми, тъй както песнопението се засилваше и заглъхваше, извиваше се в храма досущ студен северен вятър. В огледалото видя светлината да се променя, да мъжделее, да се превръща в мрак, трептяща тъмнина, студена като небе без звезди. Песента продължи да стене, оплаквайки с древни думи. Когато в огледалото се появиха звезди, вечният ритъм на безкрайното небе, Гуенивер усети как космите на врата й настръхват. Сред небесните тела изплува образът на Друга.

Тя се извиси сред звездите, разтърси глава и разпиля огромната си черна коса по небето, а лицето й бе мрачно, жадно за кръв. Когато тъмните очи се обърнаха към нея, Гуенивер почти спря да диша. Това беше Богинята на Тъмното Време, Чието сърце е пронизано от мечове и Която изисква същото от онези, които ще й се молят.