Катрин Кер - Магия за мрак

— Така е — обади се Гуенивер. — И нашият дън е опожарен. Ей, гладни ли сте? Имаме храна.

Абрин и Драуд нагъваха с вълчи апетит сухар и сирене, сякаш бяха на пиршество, и разказваха между хапките историята си. Около сто и петдесет от собствените войскари на самозвания крал нападнали Елените тъкмо когато напускали дъна на път за Кермор. Също като Авоик лорд Мейр заповядал на хората си да се пръснат, но конете на Абрин и Драуд били убити, докато се опитвали да се отскубнат. Войскарите на Кантрей не ги преследвали; те се насочили право към дъна и нахлули в него без предупреждение, преди да затворят портите.

— Поне така трябва да е станало — завърши Абрин. — Във всеки случай, когато стигнахме до него, беше завзет.

Гуенивер и хората й кимнаха тържествено.

— Така — каза най-сетне тя. — Предполагаме, че са планирали набега си заедно с онзи срещу нас. Проумявам какво са имали предвид краставите плъхове — да изолират земите на Вълците, та да бъде по-лесно на Глиганите да ги задържат.

— Трудно ще им е на свинете да вземат земите на Елените — заяви Абрин. — Лорд Мейр има двама братя, които служат на Краля.

— Без съмнение няма да рискуват да задържат земите на вашия клан — рече Гуенивер. — Прекалено на юг са. Но като са опожарили дъна и са убили вашия лорд, те са отстранили най-близкия ни съюзник. Сега ще се опитат да създадат опорен пункт във владенията на Вълците, а след това ще започнат да гризат земите на Елените.

— Вярно казвате — Абрин я изгледа с искрено възхищение. — Милейди наистина добре разбира военните въпроси.

— Та знаела ли съм друго в живота си освен война? Вижте, ние разполагаме с повече коне. Ако искате, присъединете се към нас, но ви предупреждавам, че Богинята, на която служа, е богиня на мрака и кръвта. Това имах предвид, като ви говорех за нейната благословия. Помислете добре, преди да приемете.

Те обмисляха въпроса, като през цялото време я зяпаха, а накрая Абрин заговори от името и на двамата:

— Какво ни остава, милейди? Та ние сме само двама мъже без чест, без господар, на когото да служим, или пък клан да ни приеме.

— Тогава, решено. Ще яздите под моя заповед и ви обещавам, че ще ви се удаде случай да си отмъстите.

Усмихнаха й се с искрена благодарност. По това време воин, преживял битка, в която е загинал неговият господар, бе опозорен човек, прогонван от всяко убежище и подиграван, където и да отиде.

Малкият отряд пътуваше на юг към Кермор и продължаваше да събира други бойци като Абрин и Драуд, някои от тях оцелели от отряда на Елените и други, които упорито мълчаха за миналото си, но всички достатъчно отчаяни, за да оставят настрана удивлението си при вида на жрицата, застанала начело на отряд. Най-накрая Гуенивер разполагаше с трийсет и седем души, само трима по-малко от онези, които Авоик бе дал дума да доведе. Не можеше да се начуди, че полагат клетва с такава готовност и я приемат за началник толкова лесно. В последния ден от пътя им сподели лагерния огън на Рикин, който й прислужваше като ординарец.

— Я ми кажи — попита го тя, — дали като стигнем в Кермор, момчетата ще изпълняват заповедите ми?

— Разбира се, милейди — изглеждаше изненадан, че го пита. — Вие сте онази, която ги взе от пътя и им даде правото отново да се почувстват мъже. Освен това сте и жрица.

— Това има ли значение за тях?

— Охо, и то как. Вижте какво, всички сме слушали разказите за бойците, дали обет на Луната, нали така? Но е по-голямо чудо да видиш една от тях. Трябва да знаете, че за повечето момчета това е поличба. То е също като деомер и вие сте осенена от деомер. Всички знаем, че положително ще ни донесе късмет.

— Късмет ли? О, не ще ви донесе късмет, а само благоволението на Луната откъм Тъмната й Страна. Наистина ли искаш това благоволение, Рикин? То е нещо сурово, мразовит повей от Отвъдните земи.

Рикин потръпна, сякаш усети полъха. Дълго време стоя загледан в лагерния огън.

— Сурово или не, не ми остава друго — проговори накрая той. — Ще ви следвам, а вие следвайте Богинята и ще видим какво ще донесе Тя на двама ни.

Кермор лежеше на устието на Белавер — водният път, естествен гръбнак на кралството. Там реката беше изрязала широко пристанище във варовиковите скали. Сега, след опустошението на Дън Девери, градът беше втори по големина в кралството с осемдесет хиляди жители, приютени зад каменните стени. Тръгвайки от дълга поредица кейове и пристани, той се простираше нагоре по реката с разпилени криви улици, подобно на вълничките, които предизвиква хвърлен в локва камък. Неговите гуербрети го пазеха, а търговията с Бардек го правеше богат. Крепост вътре в крепостта, Дън Кермор беше построен на ниско изкуствено възвишение насред града и недалеч от реката. Каменният брохов комплекс, каменните странични сгради и казарми, до една покрити с цепен камък, се издигаха зад двоен пръстен от стени; никъде нямаше и парченце дърво, което би могло да пламне от запалена стрела. Извън главната порта имаше защитни кули, самата тя бе обкована с желязо и се отваряше и затваряше с рудан.