Катрин Кер - Магия за мрак

— Господарке — прошепна Гуенивер. — Приеми ме като жертва. Винаги ще ти служа.

Очите, свирепи, пламтящи и едновременно с това студени, я огледаха продължително. Гуенивер чувстваше присъствието й навсякъде около себе си, сякаш Богинята стоеше до нея, зад нея, пред нея.

Вземи ме — промълви тя. — Не ще бъда друго, освен меч в ръката ти.

Мечът върху олтара ярко заблестя и по него потече кървава светлина, която лумна нагоре и огледалото почервеня. Напевът спря. Арда бе видяла знамението.

— Закълни й се — гласът на жрицата трепереше, — че в нейна служба ще живееш… — тук гласът й секна — и ще умреш.

— Кълна се в това от дъното на душата си.

В огледалото очите на Богинята излъчваха радост. Светлината върху меча затанцува като пламък, сетне отстъпи. Тя избледня, а огледалото потъмня, показа се кръговратът на звездите, сетне стана черно.

— Това е! — Арда плесна с ръце и звукът прогърмя и отекна в храма.

В огледалото се отразяваше бледото, потно лице на Гуенивер.

— Тя ти се яви — рече Върховната жрица. — Даде ти благословията, която мнозина биха нарекли проклятие. Ти избра, ти се закле. Служи й добре, инак смъртта ще е най-малката ти беда.

— Аз никога не ще й изменя. Та как бих могла, след като надникнах в очите на Нощта?

Арда плесна девет пъти, отмервайки ги три пъти по три. Все още трепереща, Гуенивер се изправи и взе меча си.

— Въобще не вярвах, че Тя ще те приеме — Арда почти плачеше. — Но сега едничкото, което ми остава, е да се моля за теб.

— Ще ценя тези молитви, колкото и далеч да съм от тук.

В храма влязоха още две жрици. Едната носеше сребърна купа със син прах, другата — чифт тънки сребърни игли. Когато видяха меча в ръцете на Гуенивер, те размениха стреснати погледи.

— Направете знака на лявата й буза — им нареди Арда. — Тя служи на Нашата Господарка на Мрака.

Благодарение на провизиите, които бяха взели от Глиганите, Рикин и двамата му другари за първи път от много дни закусиха добре с гореща ечемичена каша и солена сланина. Ядоха бавно, наслаждавайки се на всяка хапка и още повече на временната си безопасност. Тъкмо свършваха, когато Рикин чу някой да води кон към колибата. Скочи на крака и излетя навън с изваден меч, да не би Глиганите да са изпратили шпионин, но видя Гуенивер, облечена в дрехите на брат си и повела едър боен кон. На утринното слънце лявата й страна изглеждаше като изгорена, толкова беше подпухнала и зачервена, а в средата на подутината се виждаше синият сърп на Луната. Тримата зяпаха мълчаливо, а тя им се усмихваше безстрастно.

— Милейди? — проговори най-сетне Рикин. — Значи оставате в храма, така ли?

— Не оставам. Събираме си багажа и тръгваме за Кермор още днес. Натоварете толкова провизии, колкото заловените коне могат да носят.

Тримата кимнаха в безпрекословно подчинение. Рикин не можеше да откъсне очи от лицето й. Макар никой и по никое време не би я нарекъл красива (лицето й беше прекалено широко, а брадичката — прекалено волева за това), Гуенивер беше привлекателна, висока и стройна, движеше се с изяществото на диво животно. От години оставаше безнадеждно влюбен в нея и всяка зима я гледаше от едната страна на братовата й зала, как тя седи от другата — недостъпна за него. Изпита мрачно задоволство, като видя, че е дала обет. Сега вече нямаше да я има друг мъж.

— Нещо не е наред ли? — попита го тя.

— Не, милейди. Ако ми е позволено да знам, само се чудя за татуировката. Защо е от лявата страна на лицето ти?

— Имаш пълното право да знаеш. Това показва, че съм заклел се в Луната Войн. — Тя се усмихна и сякаш се превърна в различна жена, студена, със строг и свиреп поглед. — А вие сте смятали, че такова нещо има само в песните на бардовете, нали така?

Рикин се стресна, сякаш го зашлеви. Дагуин се задави и хлъцна от изненада.

— Сега вече лейди Макла е глава на Вълчия клан — продължи. — Тя ме направи капитан на своята войска, докато се ожени и съпругът й доведе собствени войскари. Ако дотогава останем живи, ще трябва да изберете дали да се закълнете на новия й съпруг, или да ме последвате. Но сега отиваме в Кермор за летните сражения. Вълчият клан се е заклел да доведе войскари, а ние никога не нарушаваме думата си.

— Много добре, милейди — рече Рикин. — Може да не сме същински отряд, но посмее ли някой да рече нещо за нашия капитан, ще прережа гърлото на копелето.

Потеглиха, движейки се предпазливо, в случай че по пътищата все още се спотайват Глигани. Вървяха по страничните пътеки през планината, като Дагуин и Камлун се сменяха да яздят напред. Кермор беше на десет дни път с кон, но щяха много по-скоро да са в безопасност в дъновете на старите съюзници на Вълците на юг и на изток. В продължение на два дни заобикаляха владенията на Вълците, защото не смееха да яздят на собствената си земя, да не би Глиганите да патрулират из нея. На третия ден сутринта пресякоха реката Нер по малко използван брод и се насочиха повече на изток, отколкото на юг, към земите на Еленовия клан. Тази нощ лагеруваха в окрайнината на гора, която Елените и Вълците използваха заедно като ловен резерват. При вида на познатите дървета от очите на Гуенивер бликнаха сълзи, защото си спомни колко много братята й обичаха да ловуват сред тях.