Катрин Кер - Магия за мрак

— Копелдаци — промърмори Гуенивер. — Придържат се към всяка буква на закона, а, от друга страна, му изтръгват душата.

— Точно така. Питам се дали не биха те и убили.

— По-скоро ще ме отведат при Буркан, за да ме омъжат насила. Предпочитам да умра.

Размениха тревожни погледи. Гуенивер познаваше Липила, откак се помнеше, също и Арда. Бяха й близки като лели или по-възрастни сестри и все пак дълбоко в себе си се съмняваше, че би могла да сподели подредения им живот. Долу на пътя, яздейки на север, Арда заобиколи едно възвишение и изчезна. Глиганите седнаха и се върнаха към играта на зарове. Гуенивер си спомни за мъжа, когото уби по пътя, и изпита желание да въздаде на онези четиримата същия Уирд.

Можеше да се прибере и да свърши нещо полезно в кухнята, но се забави край портите, бъбрейки с Липила, вперила поглед към волните хълмове и поляни, които бяха недостъпни за нея. Изведнъж дочуха далечен тропот на копита, които се приближаваха бързо откъм юг.

— Сигурно Буркан изпраща вестоносци или нещо такова на хората си — отбеляза Липила.

Глиганите на поляната, изглежда, мислеха същото, защото се надигнаха, лениво се протегнаха и се обърнаха по посока на звука. Внезапно от група дървета изскочиха трима ездачи в доспехи и с извадени мечове. Глиганите останаха вцепенени за момент, сетне се развикаха и разпсуваха, заизваждаха мечовете си — ездачите връхлитаха право върху тях. Гуенивер чу как Липила изпищя, когато войскар от Глиганите падна с наполовина отсечена от раменете глава. Един кон се вдигна на задните си крака, олюля се и тя видя точно насреща си щита на ездача.

— Вълци!

Без да се замисли, затича надолу по склона с меч в ръка, а Липила пищеше и я молеше да се върне. Докато тичаше, падна вторият Глиган; върху третия бяха налетели двамина ездачи; четвъртият се отскубна и побягна право нагоре по склона, сякаш в паниката си се опитваше да стигне убежището на храма, макар че самото му присъствие там би било скверно. Когато видя как Гуенивер лети право към него, се поколеба, сетне свърна настрана, опитвайки се да я заобиколи. Тя нададе вой, който приличаше на призрачен смях, бликащ от устата й по собствена воля, връхлетя, замахна и преди той да успее да я парира, съсече дясното му рамо. Когато мечът се изплъзна от безпомощните му пръсти, тя отново се засмя и го прободе в гърлото. При вида на алената кръв, която бликна, и на свличащия се мъж смехът й се извиси до писъка на банши 1 1 Банши — фигура от келтския фолклор; призрак на жена, която пищи по този начин в знак, че предстои някой от нейното семейство да умре. — Б.пр. .

— Милейди! — гласът на Рикин проби през смеха й. — О, кълна се в Адовия властелин!

Смехът заглъхна и я остави отвратена и вледенена, вперила очи в трупа в краката си. Като в мъгла долови, че Рикин слиза от коня и тича към нея.

— Милейди! Лейди Гуенивер! Познавате ли ме?

— Какво? — тя вдигна учудено очи. — Разбира се, познавам те, Рико. Та нали половината си живот съм те познавала?

— Милейди, това не чини и свинска пръдня, ако човек обезумее както вас преди малко.

Сякаш й плисна ледена вода в лицето. За момент вторачи в него безумен поглед, а той на свой ред я оглеждаше смутен и разтревожен. Само на деветнайсет години, Рикин беше широколико, слънчево русо момче, според братята й един от най-надеждните хора във войската им, че и в кралството. Чудно й се видя, че я гледа така, сякаш е нещо страшно.

— Ами точно тъй си беше, милейди — рече той. — О, богове, кръвта ми се смрази, като ви чух как се смеете.

— Едва ли и наполовина колкото моята. Обезумяла! В името на Богинята, точно такава бях.

Тъмнокос, строен и вечно ухилен, Дагуин доведе коня си и й се поклони.

— Много лошо, че са оставили само четирима, милейди — отбеляза той. — Можехте да се справите сама с двамина.

— Може би и с трима — рече Рикин. — Къде е Кам?

— Доубива коня си да не се мъчи. Излезе, че една от онези отрепки можела да насочи меча си във вярната посока.

— Е, сега имаме техните коне, а и всичките им провизии — Рикин вдигна поглед към Гуенивер. — Милейди, ние бяхме в гората и чакахме да нанесем удара си. Предположихме, че Глиганите няма да стоят тук цялото скапано лято. Но да знаете, че дънът е опожарен.

— Бях дяволски сигурна в това. А Блейдбир?

— Още стои. Тамошните хора ни дадоха храна — Рикин извърна очи, устните му омекнаха. — Видите ли, Глиганите спипаха отряда ни на пътя. Тъкмо се зазоряваше и бяхме полуоблечени, когато копелетата превалиха височината, без да са ни предизвикали на бой или пък да са свирнали с рог. Бяха два пъти повече от нас, затова лорд Авоик кресна да бягаме да се спасяваме, но не успяхме да го сторим достатъчно бързо. Простете ми, милейди. Трябваше да умра там с него, но си помислих за вас, е, искам да кажа, за вас и всички жени, затова реших, че е по-добре да загина в дъна, докато ви браня.