Катрин Кер - Магия за мрак

— Докога ще стоите там, копелдаци мръсни? — промърмори тя.

Както се оказа, не много още. Когато тъкмо след зазоряване на следната сутрин се покачи на стената, видя как войскарите оседлават и товарят каруците с провизиите. Но след изтеглянето им там останаха четирима души и една каруца — стража, снабдена с храна за месеци и предназначена да я държи вътре. Гуенивер занарежда всички гадни псувни, които някога бе чувала, докато се задъха и не можеше да диша. Накрая си каза, че не би трябвало и да очаква друго. Изведнъж се почувства безпомощна. Дори Буркан да бе взел всичките си хора, тя никога не би успяла да пропътува сама сто и осемдесетте мили до Кермор.

— Освен ако тръгна като жрица? — си рече на глас.

Ако имаше синя татуировка на бузата си, щеше да е недосегаема, да не се бои от опасностите по пътищата, все едно, че се движи с цяла армия. Би могла да отиде при Краля да го помоли за бъдещето на своя клан, да намери мъж, който да вземе Маки и да запази името на Вълците живо, а жреческата клетва щеше да придаде сила на молбата й. Сетне можеше да се върне тук и да заживее в храма. Обърна се, облегна се на стената и погледна надолу към двора. Послушничките и по-нискостоящите жрици вече работеха в градината или носеха дърва за кухните. Няколко други жрици се разхождаха, потънали в размисъл, около кръглия храм. Но въпреки цялата тази дейност под топлите лъчи на пролетното слънце цареше тишина. Никой не продумваше без нужда, а и тогава приказваше тихо. За миг почувства, че само като гледаше какво бъдеще я очаква тук, се задушава.

Изведнъж изпита сляпа, безразсъдна ярост. Стоеше хваната в капан, вълк в клетка, който гризе прътовете и беснее срещу тях. Омразата й срещу Буркан се надигна силна като похот, а сетне се пренесе и върху Краля в Кермор. Оказа се попаднала между двамата — да моли единия за позволение да притежава онова, което по право й принадлежеше, а другия — да отмъсти вместо нея. Разтрепери се и замята неистово глава, искаше й се да изкрещи НЕ на цялата Вселена. Попадна в плен на чувство, което не беше по силите й да проумее, защото всъщност корените му се губеха много назад в миналото, далеч, в друг живот, където не по собствена вина веднъж вече се бе оказала между двама мъже. Споменът, разбира се, й се губеше, но сърцевината на чувството оставаше, горчиво и кораво като парче стъкло в гърлото й.

Бавно се овладя. Нямаше полза да се поддава на безумната ярост.

— Трябва да мислиш — рече си тя. — И да молиш Богинята за помощ.

— Основната група се е изтеглила — съобщи Дагуин. — Но са оставили четирима души.

— Копелета! — изръмжа Рикин. — Гледат на нашата лейди като на добър кон, който може да се открадне!

Камлун кимна мрачно. Тримата бяха последните останали живи от отряда на Вълците и от няколко дни лагеруваха в гористите възвишения зад Храма на Луната, откъдето можеха да пазят жената, която според клетвата си смятаха за своя господарка. Тримата служеха от деца на Вълчия клан и бяха готови да продължат да му служат.

— А колко добре пазят? — попита Рикин. — Въоръжени и готови ли са за бой?

— Съвсем не — Дагуин замълча и се усмихна. — Като се промъкнах до тях, ги видях да седят на тревата и преспокойно да играят на зарове със запретнати ръкави.

— Охо, така значи? Тогава да се надяваме, че боговете ще направят играта им много, много дълга.

Свободните селяни, които обработваха земите на храма, бяха изключително предани на Върховната жрица, отчасти защото вземаше далеч по-малко от реколтата във вид на данъци, отколкото някой благороден лорд, но преди всичко защото смятаха, че за тях и семействата им е чест да служат на Богинята. Арда беше сигурна, поне така каза на Гуенивер, че заради нея някой от мъжете ще е готов да предприеме дългото пътешествие до Дън Девери, за да отнесе там послание.

— На това трябва да се сложи край! Не мога да заповядам на онези мъже да се махнат от земя, която не ми принадлежи, но проклета да съм, ако ги оставя да седят там цяло лято. Ти не си престъпник, намерил убежище при нас, но можем да предполагаме, че стига да има как, ще те убият. Да видим дали този крал, на когото служи Буркан, ще успее да го накара да си прибере хората.

— Смяташ ли, че Кралят ще се вслуша в молбата ти? — попита Гуенивер. — Обзалагам се, че иска земите ни да са в ръцете на един от неговите васали.

— Ще направи добре да се вслуша! Ще помоля Върховната жрица в Дън Девери лично да се застъпи.

Гуенивер държа юздата на коня, докато Арда се качи и подреди дългите си поли на дамското седло, сетне я изпроводи до вратите. Тъй като четиримата Глигани не проявяваха склонност да влязат в храма, портите стояха отворени. Гуенивер и Липила, която пазеше портите в този ден, стояха заедно и гледаха как Арда излезе навън, седнала с предизвикателно достолепие на седлото. Когато мина по пътя край Глиганите, те скочиха на крака и се поклониха дълбоко и почтително пред нея.