Катрин Кер - Магия за мрак

Тъй като до храма имаше повече от трийсет мили, Гуенивер непрестанно подвикваше на спътничките си да побързат. Яздеха в тръс, а тук-таме преминаваха и в галоп. От време на време хвърляше поглед през рамо и оглеждаше пътя да види дали зад тях вече не се надига облак прах, който би означавал, че смъртта е по петите им. Малко след залез-слънце пълната луна изгря, за да ги упътва със свещените си лъчи. Долиан вече едва се държеше на седлото от изтощение. Гуенивер зърна край пътя елова горичка и ги поведе натам за кратка почивка. Наложи се да помогнат на Маб и Долиан да слязат от конете.

Гуенивер се върна към пътя и застана на стража. Далече на хоризонта, в посоката, от която бяха пристигнали, трептеше златисто сияние, сякаш изгряваше нова луна. Навярно това бе горящият дън. Тя извади меча, стисна здраво дръжката и унесено се загледа към заревото. Внезапно дочу тропот на копита и зърна препускащ ездач. В горичката зад гърба й конете изцвилиха дружелюбно, без да знаят, че се превръщат в издайници.

— По седлата! — извика тя. — Гответе се да потеглим!

Ездачът се приближи, скочи от коня и измъкна меча си. Докато крачеше към нея, тя различи как лунните лъчи проблясват по бронзовата закопчалка на плаща му — беше от отряда на Глигана.

— Ами ти кой си, момко? — запита човекът.

Гуенивер зае бойна стойка.

— Щом мълчиш, значи си паж на Вълка. И кого пазиш тъй самоотвержено? Не ми се ще да убивам хлапе като теб, обаче заповедта си е заповед, тъй че не се помайвай. Предай ми жените.

Изтръпнала от отчаяние, Гуенивер се хвърли напред и замахна. Изненаданият противник се подхлъзна, въртейки меча си напосоки. Тя замахна отново и го съсече отстрани в шията, после нанесе обратен удар, както я бе учил по-големият й брат Беноик. Със смаян стон врагът рухна на колене и издъхна в нозете й. Гуенивер едва се удържа да не повърне. На светлината на Луната острието на меча вече не лъщеше, както на тренировките, а беше тъмно и окървавено. Ужасеният писък на майка й я накара да се опомни. Изтича към коня на войника, сграбчи юздите му миг преди да побегне и го поведе назад към горичката.

— Какво ни дойде до главите! — проплака Маб. — Девойче, дето съм го отгледала със собствените си ръце, да се бие сега като разбойник по пътищата! О, свещени богове, кога най-сетне ще се смилите над кралството?

— Когато сметнат за добре, тогава — отсече Гуенивер. — А сега на конете! Трябва да се махаме.

Късно през нощта се добраха до Храма на Луната, изграден върху висок хълм и заобиколен от масивен каменен зид. Парите за построяването на тази стена бе събрал бащата на Гуенивер заедно със своите приятели и васали — щедър и предвидлив жест, който днес спасяваше съпругата и дъщерите му. Ако в пристъп на бойно опиянение някой воин обезумееше дотам, че да наруши древните обичаи и да пренебрегне гнева на Богинята, стената щеше да го удържи, докато се опомни. Щом спряха пред портата, Гуенивер се разкрещя колкото й глас държи и млъкна едва когато отвътре се дочу изплашен женски глас. Една жрица, наметната с вълнен шал, открехна портата едва-едва, но я отвори по-широко, след като разпозна Долиан.

— О, милейди, да не би с клана ви да се е случило най-лошото?

— Да. Ще ни подслоните ли?

— На драго сърце, обаче не знам какво да правим с това момче, което ви придружава.

— Не съм момче, просто облякох дрехите на брат си — намеси се Гуенивер. — Мислех си, че ще е по-добре да изглежда сякаш ни придружава мъж.

— Добре тогава — отвърна жрицата с нервен смях. — Хайде, влизайте бързо.

Мрачен и обвит в сенки под бледите лунни лъчи, просторният храмов комплекс обхващаше множество постройки — едни от камък, други набързо сковани от дървени трупи. Сред тихо бъбрене и утешителен шепот няколко жрици с наметнати върху нощните ризи плащове се скупчиха около бегълките, мълвейки утешителни слова, и им помогнаха да слязат от конете. Някои от тях се заеха да приберат животните в конюшнята; други поведоха Гуенивер и нейните спътнички към дългата дървена къща за гости. Някогашното изискано помещение за гостуващи благороднички сега бе претъпкано с нарове и сламеници, тъй като приютяваше жени от най-различни съсловия. Кръвната вражда, изтребила всички мъже от Вълчия клан, беше само нишка в ужасяващия гоблен на гражданската война.

С помощта на фенер жриците намериха в ъгъла свободни легла за новодошлите. Без да обръща внимание на шепота и суетенето, Гуенивер се просна на най-близкото легло и тутакси заспа, както си беше с меча и ботушите.