Катрин Кер - Магия за мрак

— Благодаря, Валандарио — отвърна мъжът и се приведе напред.

В този момент Джил забеляза, че между тях лежи парче плат, бродирано с геометрични шарки. Тук-таме сред мрежата от триъгълници и квадрати лежаха топчета от скъпоценни камъни — рубини, жълти берили, сапфири, изумруди и аметисти. Точно в средата бе сложен простичък сребърен пръстен. Валандарио се зае да придвижва топчетата по линиите, докато накрая събра в средата около пръстена по едно от всеки цвят.

— Съдбата на твоя син е обгърната от този пръстен — каза тя. — Ала не знам каква ще бъде тази съдба, мога само да кажа, че тя е нейде на север и нейде във въздуха. Без съмнение всичко ще се разкрие, когато му дойде времето.

— Както повелят боговете. Благодаря ти от все сърце. Щом е тъй, ще се погрижа Родри да получи пръстена. Може и да отскоча до Дън Гуербин, за да зърна как изглежда този мой син.

— Би било неразумно да му разкриеш истината.

— Разбира се. Нямам намерение да се меся в елдидската политика. Просто искам да го видя. В края на краищата не е малка изненада изведнъж да научиш, че имаш пораснал син, за чието съществуване не си и подозирал. Естествено Ловиан едва ли е имала възможност да ми съобщи при положение, че беше все така женена за онзи могъщ пълководец.

— Разбирам те. — Изведнъж Валандарио вдигна глава и насочи погледа си към Джил. — Хей! Коя си ти, дето пращаш духа си да ме следи?

Джил се помъчи да отговори, ала откри, че не може. Извадена от търпение, Валандарио вдигна ръка и изписа във въздуха сигла. Изведнъж Джил се събуди и откри, че седи в леглото до спящия Родри. В стаята беше студено и тя побърза да се пъхне под завивките. „Това беше истински сън — помисли тя. — Лунната богиня да ми е на помощ, моят любим е наполовина елф!“

Размишлявайки за видението, тя дълго не можа да заспи. Нищо чудно, че Девабериел й изглеждаше познат, след като се оказа баща на Родри. Чувстваше се дълбоко потресена от разкритието, че лейди Ловиан, от която се възхищаваше, е сложила рога на мъжа си, но пък, от друга страна, Девабериел беше извънредно красив. За миг се почуди дали да не разкаже на Родри съня, ала веднага си спомни предупреждението на Валандарио. Отгоре на всичко, ако узнаеше, че не е истински Мелуейд, това само би го накарало да затъне още по-дълбоко в своя хирейд.

Вълнуваше я и сребърният пръстен. Той бе още едно потвърждение на онова, което твърдеше Невин — че Уирдът на Родри е дълбоко скрит и незнаен. Ако някога отново срещнеше стареца, непременно щеше да му разкаже за поличбата. Докато сънят я преборваше, се запита дали някой ден пътищата им пак ще се пресекат. Тя се боеше от деомера на Невин, но искрено го обичаше и все пак кралството бе необятно и никой не знаеше къде скита сега старият билкар.

Когато на следващото утро двамата с Родри седнаха долу в кръчмата, тя изведнъж разбра истинското значение на съня. Деомерът отново бе нахлул в нейното съзнание, отново бе я овладял изневиделица. За миг Джил се сви в себе си и изтръпна като подплашен заек, който дочува сред папратите кучешки лай.

— Какво ти е, обич моя? — запита Родри.

— Нищо, нищо. Просто… о, мислех си за войната с Лодлейн миналото лято.

— Не ще и дума, странни събития бяха — той сниши гласа си до шепот. — И онзи проклет деомер! Моля се на всички богове повече да не чуем за него.

Джил кимна, ала знаеше много добре, че Родри иска невъзможното. Още преди да довърши думите си, малкото сиво гномче изникна върху масата и седна до халбата му. Джил виждаше Дивите от най-ранно детство и това мършаво дългокосо създание беше неин приятел. „О, бедни ми Родо — помисли тя, — ти дори не подозираш, че деомерът те обкръжава отвсякъде.“ Изпитваше едновременно страх и гняв, искаше да загуби завинаги необикновената си дарба, но се боеше, че това никога няма да стане.

И все пак предишното лято Невин бе споменал, че ако откаже да използва таланта си, той постепенно ще губи сила, докато накрая съвсем изчезне. Надяваше се старецът да излезе прав — той несъмнено познаваше тия неща далеч по-добре от нея, — но и дълбоко се съмняваше, защото помнеше как деомерът я тласна във войната и живота на Родри през онова отминало лято. Дотогава тя беше никому неизвестно момиче, просто незаконна дъщеря на един сребърен кинжал, докато баща й не се нае със задача, която изглеждаше съвсем обикновена — да охранява търговски керван до западните покрайнини на Елдид. Ала още от мига, когато търговецът се споразумя с Кълин, тя знаеше, че ги чака нещо необичайно, изпълваше я необяснима увереност, че животът й е стигнал до кръстопът. Колко права се оказа! Най-напред керванът потегли на запад към земите на Елкион Лакар — елфите, за които се смяташе, че съществуват само в приказки и легенди. Сетне, придружени от неколцина елфи, поеха назад към Елдид и се озоваха насред война между майстори на деомера.