Катрин Кер - Магия за мрак

— Искам да поговоря с барда Девабериел — заяви той.

— Ето ме.

— Чудесно. Нося подарък за един от синовете ти, млади барде, защото ще имаш синове. При раждането на всекиго от тях не пропускай да се посъветваш с човек, който разбира от деомер. Така ще узнаеш за кого е подаръкът.

Докато подаваше на младежа кесийката и пръстена, очите му изглеждаха по-скоро сини, отколкото черни.

— Благодаря, добри ми господине, но кой сте вие?

Странникът само се усмихна, яхна безмълвно коня и се отдалечи.

През изминалите оттогава години Девабериел неведнъж бе разговарял с мъдреци и майстори на деомера, но така и не узна нищо повече за пръстена и тайнствения дарител. При раждането на всекиго от двамата си сина той не пропусна да потърси съвет от посветените, ала и в двата случая поличбите се оказаха неблагоприятни за подаръка. Сега обаче откриваше, че има и трети син. С пръстена в ръка той пристъпи към отвора на шатрата и надникна навън. Над лагера ръмеше хладен дъждец и вятърът се засилваше. Пътуването нямаше да е приятно, но Девабериел смяташе да потърси майсторката на деомера, която някога бе проявила най-голям интерес към тайната на пръстена. Любопитството нямаше да му даде покой, додето не разбереше дали подаръкът не е бил предназначен за младия Родри ап Девабериел, който все още се смяташе за Родри Мелуейд.

Тласкан от мразовития вятър, пороят се лееше по сумрачните улици на Кермор. На Джил и Родри не им оставаше друго, освен по цял ден да се спотайват като лисици в хана край северната порта. Тъй като парите щяха да им стигнат за подслон и прехрана през цялата зима, Джил се чувстваше заможна и честита, ала Родри бе изпаднал в мрачното настроение, наричано с непреводимото название хирейд — болезнен копнеж по нещо недостижимо. Часове наред седеше долу в кръчмата и прегърбен над половиница пиво, унило разсъждаваше за позора си. Каквото и да правеше, Джил така и не успя да го изтръгне от това състояние. Накрая с болка на сърце го остави да си мълчи.

Ала поне нощем, когато се качваха в стаята, тя успяваше да го разсее с целувки и ласки. Макар и за кратко време, любовта го правеше отново щастлив и той разговаряше с нея, докато лежаха прегърнати. А когато сънят го надвиеше, Джил често оставаше да бди и да го гледа, сякаш се мъчеше да разгадае някаква тайна в него. Родри беше висок и мускулест, но не прекалено широкоплещест, с дълги и сръчни ръце, които напомняха за елфическата му кръв. Имаше характерната за елдидците черна коса и ясносини очи, но като цяло външността му изглеждаше твърде необикновена. Чертите му бяха тъй правилни, че биха му придавали женствен вид, ако не ги нарушаваха няколко малки белега по лицето. Джил вече бе срещала Елкион Лакар и знаеше, че те са също тъй красиви. Често се питаше как тъй малкото елфическа кръв в рода му се е събрала тъкмо у него. Невин го твърдеше със сигурност, но от гледна точка на логиката това изглеждаше просто невероятно.

Една нощ дългите размисли й разкриха отговора на загадката. От време на време Джил сънуваше „истински сънища“, които всъщност бяха неподвластни на разума деомерски видения. Както и в този случай, те идваха обикновено след като дълго е размишлявала по някакъв важен въпрос. Навън в нощта дъждовните струи блъскаха по прозорците и вятърът виеше около хана, а тя заспа в прегръдките на Родри и засънува Елкион Лакар. Струваше й се, че лети над западните степи, а слънцето ту надниква през разкъсаните облаци, ту отново се скрива зад тях. Далече долу сред море от зелена трева забеляза пъстри елфически шатри, грейнали като шепа скъпоценни камъни.

Изведнъж се озова на земята близо до тях. Край нея мина висок мъж с червен плащ и влезе в пурпурносиня шатра. Без сама да знае защо, го последва. Вътре имаше богата украса — гоблени, бродирани стенни торби и бардекски килими. Върху куп кожени възглавници седеше елфида, чиято бледоруса коса беше пристегната на две дълги плитки и отметната зад дългите, изящно заострени уши. Посетителят събра длани и се поклони, после отметна плаща и седна на килима до нея. Косата му беше бледа като лунен лъч, а очите му имаха типичната за всички елфи вертикална котешка зеница. Ала Джил знаеше, че въпреки странната си външност той е не по-малко красив от нейния Родри… и някак странно познат.

— Много добре, Девабериел — каза жената и макар че говореше на езика на елфите, Джил разбра всяка нейна дума. — Дълго се съветвах с камъните и имам отговор на въпроса ти.