Катрин Кер - Магия за мрак

— Знаех си, че нещо ще ме сполети, щом правя услуга на някакъв си проклет елф — заяви той.

Джил се пресегна и стисна ръката му.

— Ото, приеми най-смирените ни извинения. Хубаво, че не си се изгорил по-лошо.

— Охо, така значи? Ха! Добре, ела насам, момко.

Когато Родри пое кинжала, острието си остана съвсем обикновено, без следа от сияние. Докато го прибираше, той се усмихна.

— Благодаря, добри ми майсторе, хиляди пъти благодаря. Искрено съжалявам, че не мога да те възнаградя по-щедро за поетия риск.

— Аз също. Ама такива сте си вие — щедри сте на сладки приказки, а като опре до пари…

— Ото, моля те — намеси се Джил. — В него няма чак толкова много елфическа кръв.

— Ха! Няма да ти кажа нищо повече от това, малка Джил. Ха!

Цял ден Народа се стичаше към алардана. Повели пред себе си табуни коне и овчи стада, малки групички елфи прииждаха към пищна ливада, разположена тъй далече на запад от Елдид, че не я бе виждало човешко око. Пускаха добитъка да пасе и разпъваха кожени шатри, изпъстрени с ярки изображения на цветя и животни. Из лагера тичаха дечурлига и кучета; тук-там припламваха огньове; из въздуха се носеше празничен дъх. По залез-слънце шатрите вече станаха повече от сто. Когато пламна и последният огън, някаква жена подхвана дългата жална песен за Донабел и неговата изгубена любима Адарио. Сетне се разнесоха и звуците на арфа, задумка барабан и накрая някой донесе конабер — музикален инструмент от три съединени тръстикови флейти.

Девабериел Среброръкия, смятан за най-добрия бард по тази част от елфическите земи, се запита дали да не извади арфата от багажа си, но пък беше страшно гладен. Взе от шатрата дървена паница и лъжица и бавно закрачи из празничния лагер. Всяка от бродещите групи — наричани на елфически език алари — бе приготвила огромни количества от едно или друго ястие. Гостите бродеха насам-натам, като похапваха каквото им се понрави, а наоколо непрестанно звучаха разговори, песни и смях. Девабериел търсеше Манавер, чийто алар по традиция приготвяше печено в жарава агне.

Накрая го откри в покрайнините на лагера. Тъкмо двама младежи вадеха агнето, а други носеха чисти листа, върху които да го положат. Сам Манавер изтича да посрещне барда. Косата му беше тъй светлоруса, че изглеждаше почти бяла, а котешките очи имаха тъмнопурпурен цвят. Всеки от двамата приветствено докосна с лява ръка дясното рамо на другия.

— Голям събор — каза Манавер.

— Как иначе, нали всички знаеха, че ти ще приготвиш агнешкото.

Манавер отметна глава и се разсмя. От въздуха изникна малка зелена силфида и кацна на рамото му. Посегна да я погали и тя се усмихна широко, разкривайки острите си зъбки.

— Видя ли се вече с Калондериел? — запита Манавер.

— Пълководеца ли? Не. Защо?

— Напоследък разпитва всички бардове за някаква древна роднинска история. Сигурно ще те докопа и теб.

Силфидата изведнъж го дръпна за косата и изчезна, преди да я перне. Аларданът гъмжеше от Диви, които търчаха насам-натам, по-възбудени и от децата. Въздушни духчета, гномчета, силфиди и саламандри — всички те бяха духове на природните стихии, които понякога приемаха телесен облик, макар истинският им дом да беше на съвсем друго равнище във Вселената. Девабериел нямаше ни най-малка представа къде точно; тия неща знаеха само майсторите на деомера.

С последен напън младежите измъкнаха агнето, обвито в обгоряло платнище, сетне го сложиха върху листата. Миризмата на печено агнешко с подправки и плодове беше тъй апетитна, че Девабериел неволно пристъпи натам, но се наложи да почака. Пълководецът Калондериел мина наблизо и го поздрави. Той беше братовчед на Манавер и двамата доста си приличаха.

— С какви тайнствени проучвания си се захванал? — запита бардът.

— Най-обикновено любопитство — отвърна Калондериел. — Нали знаеш, че бях с Адерин, докато преследваше Лодлейн?

— Чух нещо такова.

— Добре тогава. Срещнах един човешки пълководец на име Родри Мелуейд, момче на двайсетина години. Колкото и да е странно, в жилите му има доста от нашата кръв. Чудех се дали случайно не знаеш как е попаднала в клана му.

— Една жена от Народа се омъжи за Пертик Мелуейд през… кога ли беше всъщност?… Е, някъде преди около двеста години.

— Толкова отдавна? Но аз видях как Родри докосна парче джуджешко сребро и то запламтя в ръцете му.

— Тъй ли? Значи не може да е само от оная далечна роднинска връзка. Как се казва баща му?

— Тингир Мелуейд, а майка му е Ловиан от клана Клу Кок.