Катрин Кер - Магия за мрак

— Джил, щерката на Кълин от Кермор. Водя и още един сребърен кинжал.

Родри я последва в празна триъгълна стая, отделена с мръсни тръстикови прегради от останалата част на кръглата къща. Протритото зелено одеяло върху едната от тях навярно служеше вместо врата, защото Ото се появи иззад него. Висок едва метър и половина, той имаше пропорционално, мускулесто телосложение и могъщите ръце на миниатюрен ковач. Буйната му прошарена брада беше грижливо подстригана, а тъмните му очи ги гледаха лукаво.

— Я, ама това била Джил — каза той. — Радвам се да те видя пак. Къде е татко ти и кое е това момче?

— Тате остана в Елдид. Намери си място като капитан на тиеринска войска.

— Тъй ли? — Ото се усмихна с искрена радост. — Винаги съм си мислил, че е срамота толкова свестен човек да носи сребърния кинжал. Ами ти? Да не си избягала с тоя хубавец?

— По-кротко! — изръмжа Родри. — Кълин й разреши да тръгне с мен.

Ото изсумтя недоверчиво.

— Вярно е — намеси се Джил. — Дори тате го закле като сребърен кинжал.

— Нима? — очевидно златарят все още се съмняваше, но предпочете да смени темата. — Какво те води насам, момко? Трофеи за продан ли носиш?

— Не. Идвам заради сребърния кинжал.

— Какво, да не си го нащърбил или нещо такова? Не виждам как човек би могъл да повреди тоя метал.

— Иска да премахнеш деомера — намеси се Джил. — Можеш ли, Ото? Да освободиш кинжала от магията.

Ковачът зяпна от изненада.

— Адски добре знам, че има магия — продължи Джил. — Покажи му, Родо.

Родри колебливо измъкна кинжала от протритата ножница. Чудесното острие беше направено от някаква сплав, блестяща като сребро, ала по-твърда от стомана, която само неколцина златари в цялото кралство умееха да обработват. Върху него беше гравиран нападащ ястреб (знакът на Кълин, тъй като до неотдавна кинжалът беше негов), но в ръката на Родри изображението почти не се забелязваше сред блясъка на деомерската светлина, струяща като вода от острието.

— Значи имаш елфическа кръв във вените, а? — навъси се Ото. — И то доста.

— Е, има такова нещо — неохотно призна Родри. — Нали разбираш, родом съм от западните области и оная стара поговорка за елфическа кръв в елдидските вени май излезе вярна.

Когато Ото грабна кинжала, сиянието помръкна и стана едва забележимо.

— Не те искам в работилницата — заяви той. — Крадлив народ сте всичките. Не те обвинявам; сигурно тъй ви възпитават.

— Кълна се във всички богове на Отвъдните земи, не съм крадец! Родих се и израснах в рода Мелуейд. Не е моя вината, че нейде из потеклото ми има и чужда кръв.

— Ха! Все едно, няма да ми припариш в работилницата — Ото го загърби и подчертано заговори само на Джил. — Трудно нещо искаш, девойче. Та аз не владея истински деомера. Зная само това заклинание, без дори да разбирам какво върша. То просто се предава от поколение на поколение — разбира се, само между посветените.

— Точно от това се боях — въздъхна тя. — Но трябва да сторим нещо. Той не може да използва кинжала — деомерът всеки път го издава.

Ото прехапа устна и се замисли.

— Е, ако беше обикновен кинжал, просто щях да го заменя с нов, без магията, но тъй като е на Кълин и прочие, ще се опитам да отстраня деомера. Може би има начин да притъпя заклинанието, ако извърша всичко отзад напред. Но ще ти струва скъпо. Опасно е да си играе човек с тия неща.

След няколко минути яростен пазарлък Джил смъкна цената наполовина и му подаде пет сребърни монети.

— Ела пак по залез-слънце — каза Ото. — Тогава ще видим дали съм успял или не.

След пладне Родри се зае да си търси работа. Есента бе твърде напреднала за военни действия, обаче откри търговец, който се готвеше да превозва стока до Кермор. Въпреки че хората презираха сребърните кинжали, много ги търсеха да придружават кервани, защото се знаеха като честни наемници. Не всеки можеше да стане сребърен кинжал. Ако даден воин изпаднеше дотам, та да потърси тази професия, първо трябваше да намери друг сребърен кинжал, да пътува известно време с него и да покаже, че наистина го бива, преди да му разрешат среща с някого от малцината ковачи, които познаваха тайната. Едва тогава можеше да поеме по „дългия път“, както наемниците наричаха живота си.

Ако Ото успееше да премахне магията, Родри вече нямаше да се бои, че кинжалът ще издава странния му произход всеки път, когато го извади. Привечер едва дочака Джил да свърши с вечерята и бързо я поведе към златарската работилница. Завариха Ото с доста по-къса брада и съвсем без вежди.