Катрин Кер - Магия за мрак

— Гарет май наистина се е увлякъл по нея, какво ще кажеш? — подхвърли Невин.

Кълин неволно ахна, завъртя се и зърна насреща си засмяната физиономия на стареца. Лицето на Невин беше сбръчкано като вехта кожена кесия, но той не отстъпваше по сила и издръжливост на който и да било младеж. Сега стоеше напето край масата с ръце на кръста.

— Не исках да те стресна — лукаво се усмихна той.

— Изобщо не забелязах кога си влязъл.

— Просто не гледаше към мен, това е. Не съм станал невидим, макар че, признавам, отдавна исках да ти изиграя подобна шега.

— А аз се хванах, не ще и дума. Слушай, лейди Ловиан иска да седнеш при нея.

— На почетната маса? Ама че досада! Добре поне, че си облякох чиста риза.

Кълин се разсмя. Обикновено Невин ходеше като селянин с раздърпани кафяви дрехи, днес обаче наистина бе облякъл закърпени, но съвсем прилични сиви бриги и бяла риза, бродирана с червения лъв на Ловиан.

— Да те питам нещо, преди да си тръгнеш — каза Кълин. — Имаш ли някакви… тъй де, някакви вести за моята Джил?

— Искаш да кажеш, дали съм я следил. Ела с мен.

Двамата пристъпиха към второто огнище, където се печеше на шиш цяло прасе. За момент Невин впи поглед в пламъците.

— Виждам Джил и Родри, изглеждат ми в добро настроение — каза след малко той. — Денят е слънчев, двамата вървят през градче към някакъв магазин. Чакай! Познавам това място. Ковашката работилница на Ото в Дън Мананан, но него май го няма в момента.

— Сигурно не можеш да разбереш дали е бременна.

— Във всеки случай не й личи. Разбирам тревогите ти.

— Е, рано или късно и това ще стане. Само се надявам да прояви благоразумие и да се прибере у дома.

— Ум поне никога не й е липсвал.

Кълин кимна, но тревогата продължаваше да го гризе отвътре. В края на краищата Джил беше единствената му дъщеря.

— Дано да са скътали пари за през зимата — добави капитанът.

— Е, ние двамата доста им дадохме, стига Родри да не ги е пропил.

— О, Джил няма да му позволи. Моята щерка е стисната като дърта селянка, не пуска и пукнат грош — за миг Кълин си позволи да се усмихне. — Ако не друго, поне адски добре познава дългия път.

Тъй като дюшекът гъмжеше от дървеници, Родри седеше на пода в малката стаичка и гледаше как Джил, свъсила съсредоточено вежди, кърпи единствената му риза. Носеше мръсни сини бриги и простичка момчешка риза. Златистата й коса беше подстригана съвсем късо, по мъжки, и все пак бе тъй красива с големите си сини очи, изящни черти и пухкави устни, че Родри не можеше да откъсне очи от нея.

— Кълна се в косматия черен задник на Адския властелин! — изръмжа накрая тя. — Толкоз мога, тъй че ще трябва да се примириш. Мразя да шия.

— Смирено благодаря, задето благоволяваш да ми кърпиш дрехите.

Джил пак изръмжа и захвърли ризата в лицето му. Родри се разсмя и хвана дрехата, покрита с петна от пот и ръжда. Бродираните червени лъвове бяха единственият спомен от предишния му живот като наследник на тиеринството Дън Гуербин. Той надяна ризата и препаса отгоре колана си. Отляво висеше мечът му, великолепно оръжие от най-добра стомана с дръжка във формата на дракон, отдясно беше знакът на неговия позор — сребърният кинжал. Такива кинжали носеха наемниците, които скитаха по пътищата и се сражаваха не за чест или доблест, а единствено за пари. Колкото до Родри, случаят беше още по-странен и именно затова двамата идваха в Дън Мананан.

— Мислиш ли, че ковачът ще си е у дома? — запита Родри.

— Несъмнено. Ото рядко напуска работилницата си.

Излязоха из града, който нямаше крепостна стена, а къщите, магазините и работилниците се бяха струпали безразборно покрай реката. Изтеглените на сухо рибарски лодки изглеждаха тъй вехти и разнебитени, че на човек му оставаше само да се чуди как изобщо се държат на вода.

— Не разбирам по какъв начин тия хора си изкарват прехраната от морето — подхвърли Родри.

— Шшшт — Джил се озърна. Наоколо нямаше никой, но въпреки това тя понижи гласа си до шепот. — Лодките не случайно изглеждат така. Под скумрията често се крият разни други товари.

— О, богове! Искаш да кажеш, че сме попаднали в свърталище на контрабандисти?

— По-тихо! Точно това искам да кажа.

Работилницата на Ото се намираше в самия край на града и само един черен път я делеше от нивите със зеле. Родри със задоволство забеляза, че на вратата вече не виси катинар. Когато Джил я отвори, над главите им дръннаха сребърни звънчета.

— Кой е? — изрева мощен глас.