Катрин Кер - Магия за мрак

Може би и затова читателската аудитория на Катрин Кер е толкова широка, примирявайки и заклетите фенове на фантастиката, и твърдия електорат на любовните романи, и привържениците на историческите епоси. Но в това всъщност е магията на качествената литература, че надмогва жанровите ограничения и изпълва с трепет и читатели, и издатели. Тя не е подвластна на конюнктурата или поне за нея хиляда години са само началото.

Петър Колев

Срещнаха се дълбоко във Вътрешните земи — на едно място, достъпно само за онези, които са овладели най-съкровените тайни на деомера. Физическите им тела лежаха потънали в транс из различни градове на Деверийското кралство, докато освободените съзнания придобиваха нова форма и се упътваха надалеч, към старинната дъбова горичка под мекото сияние на залязващото слънце. От хиляда години насам толкова майстори на деомера си бяха представяли тази горичка, като обсъждаха подробностите помежду си и ги претворяваха чрез обучената си мисъл, че сега образите съществуваха самостоятелно в астралното равнище. Те бяха винаги там за всеки, който знаеше как да стигне до тях.

За тази среща всички си бяха избрали простичък облик. Лицата им бяха действителни, но телата — мършави, странно издължени и облечени в стилизирани обикновени дрехи: мъжете в бели ризи и бриги, жените в бели рокли до глезените. Белият цвят нямаше някакво особено предназначение, но в сравнение с ярките цветове се поддържаше с по-малко енергия. Един по един те изникваха на поляната, докато най-сетне всичките трийсет и двама увиснаха над нематериалната трева и зачакаха да заговори човекът, който ги бе свикал.

Той беше висок, много стар, с буйна бяла коса и проницателни сини очи. Макар че носеше титлата Господар на Ефира, предпочиташе да го наричат Невин — име, в което се криеше шега, защото означаваше „никой“. До него стоеше строен мъж на среден ръст, с прошарена коса и големи тъмни очи. Наричаше се Адерин и строго погледнато, нямаше право да идва в горичката, тъй като Уирдът му бе обвързан не с човешкия род, а с елфическите племена на Елкион Лакар, които живееха западно от Девери. Но сега се явяваше там като свидетел на важните събития, които трябваше да обсъдят.

— Събрахме ли се? — запита най-сетне Невин. — Е, мисля, че всички сте чули какво стана това лято.

Останалите кимнаха, наподобявайки с образите си движенията, които биха извършили техните тела. Из цялата страна бе плъзнала мълва, че в затънтено кътче на Елдидската провинция благородник на име Корбин се разбунтувал срещу своята владетелка тиерин Ловиан от Дън Гуербин. При други обстоятелства това не би заинтересувало майсторите на деомера; кръвопролитните бунтове бяха често явление в Девери и владетелите имаха армии, за да ги потушават. Но Корбин бе омагьосан от полудял майстор на деомера — някой си Лодлейн, младеж с елфическа кръв в жилите и ученик на Адерин. Сега Лодлейн беше мъртъв, бунтът — потушен, ала с това нещата не се изчерпваха.

— Още щом се присъединих към Адерин в борбата срещу Лодлейн — продължи Невин, — осъзнах, че някой е превърнал момъка чрез магия в оръжие за злите си цели. Очевидно този някой ще да е бил майстор на черния деомер. Когато откри, че се е сблъскал с мен, той незабавно избяга. Доколкото мога да преценя, отплава с кораб за Бардек.

Присъстващите се раздвижиха неспокойно. Напред изплува Кейр — висок, строен мъж, чиито кафяви очи сега бяха оцветени в зелено.

— Каква точно бе целта на черния майстор? Успя ли да разбереш?

— Само в най-общи линии. Тиерин Ловиан има син на име Родри. Преди години видях поличба, че неговият Уирд е съдбовен за Елдид, затова го държах под око. Изглежда, че цялата онази проклета война е имала само една цел — да го унищожи. Нали разбирате, той беше кадвридок и предвождаше войската на майка си.