Катрин Кер - Магия за мрак

Аластир махна с ръка на Саркин, който послушно стана и напусна стаята. Стария се загледа в затворената врата.

— Ненавижда те — изрече той след кратко мълчание.

— Така ли? Не съм забелязал.

— Без съмнение, защото полага големи усилия да го прикрие. Наистина няма нищо по-уместно от това, един ученик да се бори с учителя си. Та как иначе ще овладее знанията, ако не воюва за тях? Но омраза?… Твърде опасно.

Аластир се запита дали Стария не е зърнал поличба, че Саркин представлява реална заплаха. Но майсторът би поискал твърде висока цена, за да му каже. Стария беше най-големият специалист в онази специфична област на черния деомер, която се стремеше въпреки волята на вселената да измъкне намеци за бъдещите събития. Личният му изопачен вариант на астрологията бе само част от цялостното изкуство, съдържащо също дълбоко вглъбяване и опасно проникване в астралните видения. Посвоему той беше безукорно честен, в замяна на неоценимите си услуги изискваше вярност и уважение — нещо твърде рядко сред майсторите на черния деомер. В известен смисъл дори можеше да бъде наречен водач на тяхното разединено „братство“. Понеже възрастта и прекомерната тежест не му позволяваха да напусне вилата, Аластир бе сключил сделка с него. Стария му помагаше да осъществява собствените си планове, а в замяна той поемаше онази част от неговите дела, която налагаше пътешествия по далечни земи.

Няколко минути по-късно Саркин се завърна с паничка върху малък поднос, сложи я пред Стария и отново седна до Аластир. В паничката имаше сурово месо и още топла кръв от току-що заклано животно — необходима храна за престарелите майстори на черното умение. Стария потопи деликатно пръст и бавно го облиза.

— А сега за твоята работа — каза той. — Назряло е времето да получиш каквото дириш, ала трябва да бъдеш много внимателен. Известно ми е, че си взел редица предпазни мерки, но не забравяй колко грижи положихме да отстраним Родри. Сам знаеш как свърши всичко.

— Уверявам те, че непрестанно ще бъда нащрек.

— Добре. Идното лято разположението на планетите ще бъде неблагоприятно за хороскопа на Деверийския крал. Ще влияят и редица странични фактори, които ти не си в състояние да разбереш. Взети заедно, всички тези поличби сочат, че ако някой положи усилия, Кралят може да загуби могъщ закрилник.

— Великолепно! Камъкът, който търся, е именно такъв закрилник.

Стария помълча, пресегна се отново към чинийката, а после облиза пръста си.

— Много интересно, млади Аластир. Досега ти изпълняваше своята част от сделката, може би дори по-добре, отколкото предполагаш. Толкова странни неща… — гласът му звучеше унесено. — Много, много интересно. Да видим дали като се върнеш в Девери, няма да се натъкнеш и на други странни събития. Разбираш ли какво имам предвид? Трябва да бъдеш нащрек всеки миг.

Аластир усети как страхът впива ледени пръсти в стомаха му. Макар и по съвсем заобиколен начин, Стария го предупреждаваше, че вече не може да вярва на собствените си предсказания.

Коленичил в червената си кожена шатра, Девабериел Среброръки усърдно ровеше из торба, бродирана с изображения на бръшлян и рози. Тя беше твърде голяма, за да намери веднага каквото търсеше. Нетърпеливо махна настрана разни стари награди от певчески съревнования, първото бродирано от дъщеря му парче платно, две сребърни катарами, шишенце бардекски парфюм и дървено конче — подарък от любовница, чието име бе забравил отдавна. Най-сетне напипа напукана от старост кожена кесийка.

Отвори я и изтърси върху дланта си пръстен. Беше изработен от джуджешко сребро и поради това си оставаше все тъй лъскав, но в него нямаше деомер — поне доколкото можеха да преценят мъдреците и посветените в тайното изкуство. От външната страна на широката сребърна халка имаше гравирани рози, а отвътре бяха изписани с елфически писмена думи на неизвестен език. Девабериел притежаваше пръстена от двеста години, но още не бе срещнал мъдрец, който да ги разчете.

Начинът, по който го получи навремето, беше не по-малко странен. В онези дни, още съвсем млад и едва приключил обучението за бард, той бродеше с алара на жена, която му допадаше. Един ден насреща им се зададе пътник, яхнал великолепен златист жребец. Когато Девабериел и още двамина избързаха да го посрещнат, ги чакаше голяма изненада. Макар отдалече пътникът да приличаше на обикновен мъж от Народа с тъмна коса и черни очи, каквито често се срещаха из далечния запад, отблизо бе трудно да се каже как точно изглежда. Като че ли чертите му се променяха неуловимо през цялото време и устните му ставаха ту по-широки, ту едва очертани, а ръстът му — ту висок, ту нисък. Мъжът слезе от коня и огледа посрещачите.