Катрин Кер - Магия за мрак

Докато мъжете връзваха конете за колчета и изграждаха лагера, Гуенивер крачеше неспокойно наоколо. Започваше да изпитва тягостни съмнения. Едно бе да говори, че тръгва на война, а друго — да погледне мъничкия си отряд и да осъзнае, че животът на тези момчета зависи от това как ще ги ръководи. Под претекст, че ще потърси сухи дърва за огъня, тя навлезе в гората и се залута между дърветата, докато не намери малък поток, който течеше безшумно по скалата между обточени с папрат брегове. Около нея старите дъбове хвърляха сянка, която изглеждаше така, сякаш е била там от време оно.

— Богиньо — прошепна тя. — Верния път ли избрах?

Не зърна видение в проблясващата повърхност на потока. Изтегли меча си и се загледа в острието, по което пробягаха пламъци, докато лежеше върху олтара на Богинята. Сетне й се стори, че долавя присъствието на призраци около себе си — Авоик, Мароик, Беноик и най-накрая баща й Кадрик — тези високи мрачни мъже, чийто живот бе доминирал нейния. Но сборът от тяхната гордост се равняваше на нейната собствена.

— Не ще оставя да лежите неотмъстени.

Чу ги да въздъхват за горчивия си Уирд или може би това беше само вятърът сред дърветата, защото си отидоха също така безшумно и бързо, както се бяха събрали. Но тя схвана, че Богинята я е дарила със знамение, също както направи, когато благослови меча й.

— Мъст! Ще я въздадем в името на Богинята, но мъст ще има за всички нас.

Все още с оръжие в ръка, Гуенивер тръгна към своите хора, но зад нея изпука съчка и чу стъпки. Извъртя се назад и вдигна меча си.

— Излез! — отсече тя. — Кой смее да смущава покоя на жрица на Тъмната Страна?

Облечени в изпокъсани и мръсни дрехи, с брадясали лица и сплъстени коси, от храсталака излязоха двама мъже с голи мечове в ръце. Докато я оглеждаха с присвити очи, Гуенивер усети около себе си Богинята, едно осезаемо присъствие, от което настръхна. Огледа ги със студена усмивка, която се появи сякаш по собствена воля на лицето й.

— Така и не ми отговорихте — рече Гуенивер. — Кои сте и какво търсите тук?

Тъмнокос и строен, единият погледна към другия с едва доловима усмивка, но червенокосият поклати отрицателно глава и пристъпи напред.

— А има ли наблизо храм, милейди? — попита той. — Или пък сте отшелник в тази гора?

— Аз нося своя храм в дисагите на коня. Не сте срещали досега жрица от моя обряд и без съмнение няма да ви се случи.

— Тя наистина носи знака на лицето си — намеси се тъмнокосият мъж. — Но се обзалагам, че…

— Дръж си езика, Драуд — озъби се червенокосият. — В цялата тази работа има нещо дяволски странно. Вижте какво, милейди, наистина ли сте съвсем сама в тази проклета гора?

— А какво ти влиза в работата дали е така? Богинята вижда богохулството, колкото и далеч от очите на хората да става то.

Когато Драуд понечи да заговори, Гуенивер пристъпи напред, замахвайки с меча си с върха нагоре, сякаш да го предизвика на дуел. Улови погледа му и го задържа, принуди го да отмести очи, а през цялото това време долавяше присъствието на Богинята като тъмна сянка зад себе си и усмивката не напусна устните й. Драуд отстъпи рязко назад, с широко разтворени очи.

— Тя е смахната — прошепна той.

— Казах: дръж си езика! — сопна се червенокосият. — Има смахнати, а има и осенени от бога, копелдак грозен такъв! Милейди, извинявам се, че ви обезпокоихме. Ще ни дадете ли благословията на вашата Богиня?

— О, с готовност, но знаеш ли за какво ме молиш? — изведнъж се засмя, обзе я вледеняващо веселие, което не успя да потисне. — Елате с мен и ще видим за благословията.

Гуенивер се обърна на пета и закрачи през дърветата. Чуваше как я следват и как Драуд протестира шепнешком, но не се обърна, докато не стигна в лагера.

Когато видя мъжете след нея, Рикин извика и се втурна напред с меч в ръка.

— Няма нищо страшно — успокои го Гуенивер. — Може да съм намерила двамина нови.

За миг мъжете се гледаха зашеметени.

— Драуд! Абрин! — възкликна Рикин. — В името на боговете, какво ви се е случило? Къде са останалите от отряда ви?

Чак тогава Гуенивер забеляза едва различимите гербове върху окаляните им ризи — Елени.

— Мъртви са — отвърна Абрин с монотонен и хладен глас. — И лорд Мейр заедно с тях. Преди пет дни ни нападна дяволски голям кантрейски отряд. Дънът е опожарен и дяволите да ме вземат, ако зная какво е станало с жената на господаря, а и с децата.

— Опитвахме да се доберем до Вълците — намеси се Драуд. Замълча и се усмихна горчиво. — Доколкото разбирам, това едва ли е щяло да ни донесе нещо добро.