Катрин Кер - Магия за мрак

— Така му се пада на проклетото копеленце.

— Предполагам. В казаното от теб има известна справедливост, но аз… — Невин се поколеба и сви рамене. — Това няма значение. Той е луд и толкова.

Джил разбра, че крие нещо от тях, и има причини да иска Саркин да е с разума си. Но знаеше също, че няма да го каже, докато не реши.

— Невин? — рече тя. — Няма просто да го пуснеш, нали? Тогава аз ще се побъркам.

— Отмъстителна както винаги, а? Не, няма да го направя. Луд, той е не по-малко опасен, отколкото ако е с всичкия си, а освен това е бил съвсем нормален, когато е убил фермера и е отвлякъл Камдел. Ще го вземем с нас за маловера на Блейн.

— Че защо? — намеси се Ларн. — Мога да накарам две от момчетата да го извлекат навън и да му прережат гърлото. Това ще спести много неприятности.

— Не съм аз човекът, който ще го съди и разпореди неговата екзекуция. Само законът може да го направи.

— Да бъде, както желаеш — рече джуджето и сви рамене. — Ще им кажа да го изведат навън.

Образът на Саламандър плуваше широко усмихнат над огъня. Невин желаеше от все сърце гертдинът поне веднъж да приеме нещо сериозно.

— Значи — помисли Саламандър — свидетелските показания на Камдел означават, че съм бил прав за опиума.

— Точно така. Искам да отидеш веднага при човек на име лорд Гуалдин. Той е свързан с Началника на кралската полиция и ме познава добре. Нека Гуалдин арестува тази Ангариад веднага щом може и му кажи да я пази внимателно. Обзалагам се, че в двора ще има доста благородници, които ще искат да я отровят, за да не си развърже езика.

— Още на сутринта ще отида при него. Колко още трябва да остана в Дън Девери?

— Докато се върна. Аптекарят Лидин, виждал си го, смятам, е на път насам от Дън Кантрей. Ще предам Камдел на неговите грижи, сетне ще тръгна да върна Големия камък на Краля. Имаш ли нещо против да ме изчакаш там?

— Ни най-малко. Всъщност това, че ме помоли да остана, е добре дошло, защото моят обичан и многоуважаван баща иска да се върна у дома.

— Ами, виж какво, ако има нужда от теб, мога да изпратя някого другиго в столицата.

— Не си създавай грижи, о, Господарю на Ефира — Саламандър си придаде възможно най-драматично тъжния вид. — Мога да предположа точно за какво е цялата работа. Ще ме упрекне за скитническия ми живот. Казах, че ще се върна през есента. Това ще е достатъчно скоро, за да чуя още една внимателно съставена лекция за недостатъците ми, изнесена от пълнозвучния глас на бард.

След като свършиха разговора, Невин изгаси огъня. Лятната нощ беше топла и той седна край гаснещата жарава, питайки се отново дали има нещо, което би могъл да направи за Саркин. На разсъмване на чирака му предстоеше да увисне на пазарния площад, щеше да умре с объркано и полуизключено съзнание, като животно, над което фермерът е вдигнал топора, за да го заколи. А как щеше да се предаде това в следващия му живот? Невин нямаше ясна представа, но знаеше, че крайният резултат ще е лош — то щеше да деформира душата на Саркин още мъничко и да я тласне по пътеките на злото. Опита да говори с него, но доникъде не стигна, защото в лудостта си той не можеше да проумее такива сложни идеи като реставрация, възстановяване на човешкото у него и свободен избор. От друга страна, Невин се чудеше дали чиракът щеше да е в състояние да разбере тези представи, дори и да беше с разума си и да бе пожелал да се промени. Най-вероятно не, предположи той, но се натъжи при мисълта за една душа, която се хвърля в мрака, когато това не е необходимо.

На полицата над огнището, близо до него, бяха сложени трите книги на Аластир, които джуджетата му предадоха. Едната беше просто копие на „Тайната книга на Кадуалон Друида“. Другите, написани на бардекски, носеха заглавията „Пътят на силата“ и „Мечът на боеца“ и бяха изпълнени наполовина с претенциозни брътвежи и наполовина с изключително опасни практики и обреди. Невин отвори напосоки „Мечът на боеца“.

Да, защото всички неща ще бъдат подвластни на Волята на истинския Боец, дори долу, в тайните места на Тъмнината, защото е най-възхитителна и недостъпна за обикновеното съзнание истината, че онези, които се сражават под Сиглата на…

Невин изсумтя, затвори шумно книгата и я хвърли настрана.

— Чудя се защо онези така и не могат да пишат като хората — продума той на жълтото гномче. — Недостъпна за обикновеното съзнание, ти да видиш.

Гномчето се почеса по корема, сетне грабна шепа недогорели въглени и ги пръсна по килима. И изчезна, преди Невин да успее да го хване. Вдигаше последното парче, когато на вратата се почука.