Катрин Кер - Магия за мрак

— Дивите казаха, че си буден. Можеш ли да ядеш?

— Така смятам.

— Тогава ще ти донеса нещо да хапнеш.

Той остави фенера на малка масичка и излезе, затваряйки вратата след себе си. Саркин чу как отвън падна тежък лост. Колкото и добре да се отнасяха с него, все пак беше затворник. Стаята беше само десет на десет стъпки, изсечена в скалите на планината, но съвсем не приличаше на килия. На пода имаше дебел червен килим, а до сламеника и масата стоеше четвъртит стол с висока облегалка и тапицирана седалка, който изглеждаше доста удобен — стига човек да има много къси крака. Близо до вратата, дискретно покрито с квадратно парче плат, беше нощното гърне, а до него — дрехите му, изпрани, изсушени и внимателно сгънати.

Той стана и се облече, като се движеше бавно, защото още му се виеше свят. Не се изненада, като не намери никъде меча си. Тъкмо свършваше да се облича, когато човечето се върна, носейки дървен поднос с две купи на него.

— Обичаш ли гъби?

— Да.

— Добре — той сложи подноса на масата. — Всички мебели са доста мънички за тебе, нали? Е, няма да останеш дълго тук.

— Можеш ли да ми кажеш къде ще отида?

Джуджето поспря с наведена на една страна глава, докато обмисляше, сетне сви рамене и отиде до вратата. Остави я малко отворена, та Саркин да види двамината тежко въоръжени бойци, които пазеха пред нея, и накрая каза:

— Господарят на Ефира идва да те вземе.

Сетне излезе навън и затръшна тежката врата тъкмо в момента, когато Саркин се метна подире му, обхванат по-скоро от пълен ужас, отколкото правейки някакъв обмислен опит за бягство. Блъсна се в нея и се залепи там, разперил ръце и крака, заслушан в звука на падащия лост, после заплака, хлипайки почти беззвучно. Накрая се отдръпна и започна да крачи неспирно напред-назад из стаята. На високия таван имаше отвор, сигурно отдушник, но той беше широк само стъпка на стъпка, прекалено малък, за да се промуши през него. Би могъл да се направи на болен, сетне да се справи с тъмничаря си, но оставаха пазачите. Дали пък да не оттегли аурата си — да се измъкне, ако отново отворят вратата, преди да е пристигнал Невин. Или да призове Дивите да отклонят вниманието на охраната; дори би могъл да накара някого от тях да вдигне лоста на вратата.

Изведнъж спря да крачи, защото като стрела го прониза една мисъл — не искаше да избяга. Седна бавно на пода до масата и започна да я върти отново и отново в ума си — нямаше желание да е свободен. Чувстваше се изчерпан, изтощен до смърт, прекалено уморен да бяга. И да успееше да се измъкне, щеше вечно да бяга — от закона, от Ястребите, от ужаса на спомените си, все да бяга, да бяга, все да лъже, все да се пази.

— Та и сърната в ловния резерват има повече спокойствие.

Усмихна се горчиво, с болка на собствените си думи. Значи щеше да умре. Без съмнение Невин ще го предаде на гуербрета и ще го убият. Щеше да е по-добре, разбира се, отколкото да попадне в ръцете на Ястребите. В най-лошия случай можеха да го сложат на колелото за изтезания, но доколкото беше чувал за Блейн, най-вероятно щяха милостиво да го обесят. Изпита някакво перверзно удоволствие, като се сети, че всички ключови факти, които беше научил, щяха да умрат с него. Стария така и нямаше да разбере за елфическия произход на Родри. Усмихна се при тази мисъл и проумя, че от години е мразел Стария, мразел ги е до един, всички тъмни майстори — и чираци, и Ястреби, които е срещал, мразел ги е, както положително са го мразели и те. Е, сега щеше да се отърве от тях.

Вдигна ръце почти сигурен, че ще треперят, но бяха напълно овладени. Желаеше смъртта. Внезапно прозря, че неизбежният му край няма да е екзекуция, а самоубийство с чужда помощ. От години се чувстваше като празно, кухо подобие на човек; сега тънката черупка на фалша, която показваше пред света, щеше да се срине и да бъде погълната от празнотата вътре у него. Щеше да се свърши с така дълго трупаната умора. Усмихна се и усети, че го обвива приятно спокойствие, сякаш лежеше в гореща парфюмирана вана или плаваше на няколко пръста над пода, така лек, спокоен и защитен се чувстваше сега, когато пожела да умре. Никой нямаше да го принуждава да върви отново срещу собствената си воля; никой нямаше повече да го наранява. Все така усмихнат, придърпа към себе си подноса с храна. Беше съвсем спокоен и много гладен.

Докато свърши да яде, спокойствието се бе превърнало в умора, така дълбока, че повече не можеше да си държи главата изправена. Легна по корем, подложи сгънатите си ръце под главата и започна да наблюдава сенките, които фенерът хвърляше на пода. На моменти плаваше извън тялото си, сетне се плъзгаше отново в него, местейки се напред-назад между ефирното и физическото равнище, без някакво съзнателно усилие или контрол. Всъщност се намираше извън тялото си, когато вратата на килията му се отвори и вътре с широка крачка влезе Невин, придружен от джуджето, което му донесе храната. Саркин не бе виждал стареца преди, но разбра, че е изправен пред Господаря на Ефира по аурата му — едно почти ослепително сияние от бледа златна светлина.