Катрин Кер - Магия за мрак

— Червеи и голи охлюви! — възкликна джуджето. — Да не е умрял?

— Съмнявам се — Невин коленичи до тялото на Саркин и сложи ръка на врата му. — Не е, но се намира в транс.

Отведнъж Саркин усети синята светлина да се завърта като водовъртеж около него. Почувства как тялото му го всмуква; колкото и упорито да се бореше, то го дърпаше със сребърната нишка, докато накрая чу шумно свистене и щракане. Изпъшка, отвори очи и видя Невин, приведен над него.

— Хубаво — рече джуджето. — Ще съм отвън, ако ти трябвам за нещо.

Саркин остана загледан в пода, докато не чу вратата да се затръшва, тогава обърна много бавно глава и вдигна очи към противника си. Може би трябваше да каже нещо, да нададе предизвикателен вик или просто да обясни, че е готов и изпълнен с желание да умре, но отново се почувства уморен и от устата му не излязоха думи. Стори му се, че Невин дълго го гледа.

— Дойдох тук, надявайки се да възстановя нещата — рече накрая старецът. — Но според мен е много късно за такова нещо.

Той въздъхна, стана и се упъти към вратата. Когато я отвори, Саркин вече беше заспал.

Невин настояваше, че е напълно способен сам да отиде и да доведе опасния затворник, но Джил и Родри не дадоха и дума да се издума за това. Сега обаче разбраха защо майсторът на деомера е отказал с тях да дойдат войскари на Блейн. Изпълнени с безмълвно страхопочитание, те седяха на дълга каменна пейка до стената на огромна изкуствена пещера и гледаха пазара на джуджетата. Пещерата беше поне сто ярда в диаметър и сигурно два пъти по-висока; осветяваха я снопове слънчева светлина, която струеше отгоре. Точно срещу тях по скалата се стичаха струйки вода и се събираха в изкуствени басейни. От време на време някое джудже пълнеше от тях по един мях и го отнасяше за домакински нужди. Около сто планински хора се пазаряха и търгуваха в средата на пещерата. Повечето от стоката за продан беше храна, наредена върху парчета груба тъкан: гъби, прилепи, корени, отглеждани скришом на повърхността, дивеч, ловуван също така потайно.

— Тези хора живеят труден живот — забеляза Джил.

— Ъ? Заслужават си го.

— О, я стига, любов моя. Опитай се да приемаш нещата с добра воля.

Родри само се начумери. Той не може да забрави как джуджетата му хвърлиха един поглед, видяха, че у него тече елфическа кръв, и веднага го сметнаха за крадец. Само намесата на Невин ги възпря да го оставят да чака отвън. От време на време някой идваше при тях да й каже по една-две добри думи, но на Родри не обръщаха внимание сякаш беше вълк или друг някакъв опасен любимец, който тя отглежда.

— Е, сега разбирам защо ковачът Ото беше толкова нелюбезен с теб — обади се тя.

— Как бих искал в замяна да съм се държал по-нелюбезно с него.

Джил го потупа по ръката успокоително, както се надяваше. Към тях се приближи мъничка женица, висока не повече от три стъпки, облечена в груба кафява рокля, която й стигаше до глезените. В цедилка през рамото си носеше бебе. Тъй като Джил нямаше представа колко дълго живеят тези хора, нито пък колко бързо растат, не можа да определи възрастта му, но то седеше право и гледаше наоколо с израза на човешко дете на около годинка.

— А — възкликна жената. — Ти си сигурно момичето, което дойде с Господаря на Ефира.

— Наистина съм аз. Бебето ти момче ли е или момиче?

— Момиче.

— Сладко агънце, истина ти казвам.

Като чу похвалата, бебето се усмихна и загука. Челото му под надвиснала, разчорлена и къдрава черна косичка беше ниско, а нослето — дебело и широко, но изглеждаше така дребничко и едновременно с това жизнено, че Джил закопня да го подържи.

— Мога ли да те попитам нещо? — продължи Джил. — Защо толкова много от вашите хора говорят деверийски?

— О, търгуваме със селяните в полите на планината. Те са кротки хора и пазят тайните ни в замяна на нашето сребро. Нищо не ти печели приятели — или люти врагове, — както ценните метали.

Тук тя хвърли многозначителен поглед към Родри, после се отдалечи, бъбрейки на бебето си.

— В името на всички възможни богове ще ми се Невин да се върне по-скоро — изръмжа Родри.

Желанието му беше задоволено след няколко минути, когато майсторът на деомера излезе от един тунел в далечния край на пещерата. С него вървеше джуджето на име Ларн, което отговаряше за охраната на затворника, и двамата се приближиха до тях, потънали в разговор.

— Къде е Саркин? — попита Родри и стана да ги посрещне.

— Оставих го в килията — отговори Невин. — Полудял е. Напълно и непоправимо луд.