Катрин Кер - Магия за мрак

— Джил съм.

— Влизай, детето ми, влизай.

Тя влезе, затвори вратата и се облегна на нея сякаш беше уморена.

— Дошла съм да се сбогувам. Двамата с Родри потегляме сутринта.

— О, богове! Толкова скоро!

— Толкова скоро. Това е заради начина, по който се отнася Блейн към Родри. Неговите великодушни постъпки само карат Родо да се чувства още по-опозорен. Понякога хич не съм в състояние да разбера хората на честта.

— Те имат да орат камениста нива. Но се надявах да поостанете, поне докато свърша делата си.

— И аз също. Ще ми липсваш.

— Наистина ли? — той усети как гърлото му се стяга. — И ти ще ми липсваш, но винаги можеш да влезеш във връзка с мен чрез огъня.

— Наистина мога — замълча толкова дълго, че той се приближи да я огледа. — Мислих. Понякога ми се ще да бях тръгнала с теб, когато искаше да ме научиш на билкарство, но сега е твърде късно.

— Заради нашия Родри, нали?

Тя кимна в знак на съгласие, премисляйки нещо. Накрая рече:

— Е, както и да е. Някой от тези дни ще забременея и няма да мога да пътувам с него. Ако се върна в Дън Гуербин при татко, дори няма да може да идва да ме вижда поради това, че е прокуден. Но да пукна, ако свърша като кръчмарско момиче като мама. Та се питах, видиш ли, ако може би…

— Разбира се, детето ми! — Невин изпита желание да заподскача от неподправена радост. — Не виждам причина защо двамата с теб и бебето да не се установим някъде, където народът ще има нужда от билкар и неговия чирак.

Тя се усмихна с облекчение, усмивката й беше така слънчева, че приличаше по-скоро на дете, отколкото на жена.

— Ако не беше инатливата чест на Родри — продължи той, — можехме да го направим веднага. Но не го виждам да се рови като селянин из билките.

— Би могъл… когато луната стане лилава и падне от небето.

— Точно така. Но, както и да е. В такъв случай ще го имаме наум. Нагоре, в северните части на страната, има много градове, на които така им липсва билкар, че ще са готови да не забележат факта, че при него зимува сребърен кинжал.

След като Джил си тръгна, Невин остана дълго време, усмихвайки се на прозореца. „Най-сетне!“ — мислеше той. Скоро Уирдът му щеше да започне да се разплита; скоро щеше да получи възможност да я въведе в деомера. Скоро. Но в радостта си почувства студено предупреждение: че нищо в неговия омотан с деомер живот няма отново да е просто.

— Защо Валандарио не заповяда на Ебани да се прибере? — попита Калондериел. — Минаха месеци, откак Господарят на Ефира имаше нужда от него.

— Защото в сърцето си се надявах, че ще направи нещо само защото съм го помолил — отвърна Девабериел. — Поне веднъж.

Калондериел помисли сериозно. Седяха в палатката на Девабериел, където под дупката за дим в средата на покрива гореше огън. От време на време по някоя капка дъжд се промъкваше покрай защитните пластини и просъскваше в пламъците.

— Виж какво — рече военачалникът, — прекалено много се ядосваш и наставляваш момчето. Кълна ти се, барде, че когато си пуснеш гласа и закрещиш на някого, главата почва да го боли.

— А да съм ти искал съвет?

— Не, но го получи.

— След като идва от теб, а не от някого другиго…

— О, познавам и двама ни много добре. Не е ли това причината да те е яд на мен?

Девабериел потисна яростния си отговор.

— Е, добре — рече той накрая. — Сигурно е така.

Калондериел се усмихна и подаде мяха с медовина. За разлика от друг път пълководецът прояви достатъчно такт и остави тази тема.

Есента клонеше към своя край. Умореното слънце се надигаше късно и оставаше на небето само някакви шест часа, преди да залезе сред дъждовни облаци. Повечето хора от Народа бяха отишли по-далеч на запад към зимните лагери, но Девабериел чакаше с неколцина приятели на границата с Елдид, подкарвайки конете си от ливада на ливада, за да намерят свежа трева, ловуваха сиви сърни и подивял добитък, останал от времето, когато елдидци се бяха опитали да завладеят земите покрай границата. Колкото и да се перчеше, Девабериел се тревожеше за сина си. Ами ако Ебани се е разболял в гнусно мръсните градове на хората или пък са го убили главорези и разбойници.

Точно два дни преди най-тъмния ден, когато дъждът се лееше и вятърът виеше около палатките, Ебани най-сетне се появи, мокър до кости и треперещ от студ, така окаян, че на Девабериел не му даде сърце да го наругае веднага. Помогна на сина си да върже конете на колчета при другите, заведе го в топлата палатка и го накара да си смени дрехите. Ебани се сви до огъня и пое с благодарност мяха с медовина.