Катрин Кер - Магия за мрак

Тази нощ заспа трудно. Тъй като беше решен да стигне до Дън Хирейд до залез-слънце на следващия ден, обмисли добре плана си. Неговият кон беше добре отпочинал, а освен това разполагаше с Изгрев. Прехвърляйки тежестта си върху двата коня, щеше да постигне добра скорост, а ако червеникавокафявият се измореше много, би могъл да го смени за друг в дъна на някой лорд.

На следната сутрин Родри се събуди от шума на дъжд. Въпреки това потегли, готов да пътува мокър заради Джил, но вече не можеше да се придвижва бързо. Цапаше и плискаше по калния път, проклинаше късмета си и се чудеше дали е само въпрос на късмет. Ако някой искаше да му попречи да стигне в града до залез, не би избрал по-добър начин.

— Това ще забави проклетия сребърен кинжал — отбеляза Аластир, като вдигна поглед от огъня. — Пътят се превърна в тиня, истинска и великолепна.

— Чудесно, господарю. Тогава ще мога да го хвана на път на голямо разстояние от града — рече Саркин. — Сигурен ли си, че не е най-добре просто да го убия? Зная, че е по-добър от мен с меча, но пък мога да го омагьосам и да забавя движенията му.

— Изкушавам се да ти кажа да свършиш тази работа и да го отстраниш от пътя ни, но Стария ми заповяда да го оставя жив.

С това, разбира се, нямаше как да се спори. Саркин усети страха да стиска стомаха му с ледени длани. Опитваше се да поддържа надеждата, но всеки ден, в който камъкът им се измъкваше, ги приближаваше до провала, а това можеше да означава и смъртта им, независимо дали от деомера на светлината, или от собственото им братство, което не търпеше дълго слабите и провалилите се. Аластир изглеждаше изпит, сякаш и на него му се въртяха в главата същите неприятни мисли.

— Камъкът може да е у Родри — рече майсторът. — В края на краищата те пътуват заедно; през цялото време неща се преместват от екипировката на единия в тази на другия. Да можех само да сканирам проклетото нещо! Знаем, че по едно време е било у нея. Дивите бяха категорични по въпроса. Ако не е у Родри, ще трябва да ги призова отново, но, о, богове, това е дяволски опасно, след като Господарят на Ефира бди.

— Така е. Откъде да знаем дали проклетият камък не е паднал от дисагите й, докато се сражаваха с разбойниците.

— Разбира се. Добре, върви да нагледаш първо нашия тлъст крадец, а сетне хвани пътя за сребърния кинжал. Ако друго не свърши работа, ще се промъкна в града и ще се опитам да омагьосам Джил. Забравих, че тя сигурно има деомерска дарба.

— И то силна, господарю. Отпъди ме като досадна муха.

Аластир се озъби и се загледа в огъня. Саркин оседла коня си, каза на Еви да пази добре Камдел, напусна лагера сред дърветата и тръгна през предизвикания с деомер дъжд към Дън Хирейд.

От другата страна на планината, при Невин, времето остана ясно и топло и той стигна Маркмур далеч преди пладне. Тъй като не изпускаше от око нито един ковач на сребро в кралството, който обслужва сребърните кинжали, а такива като тях обикновено търгуваха с крадците, знаеше точно къде да отиде — в западнала работилница в източната част на града. Точно под мръсната слама на покрива висеше табела с избеляла сребърна чашка върху нея. Отвори вратата, над него дръннаха сребърни звънчета и от вътрешната стая излезе да го поздрави Гедрик. Ковачът беше мършав човек с огромни ръце и със съвсем опадала коса.

— Я виж, та това е старият Невин! — рече с усмивка той. — Какво те води насам, добри ми билкарю?

— Идвам във връзка с открадната вещ, която си купил.

Гедрик побледня.

— Не ми губи времето — сопна се Невин. — Ако ми дадеш рубина, няма да те предам на правосъдието.

— Квадратния, голям колкото нокътя на палец ли?

— Тъкмо него. Предположих, че ще ти мине през ръцете.

— Прав си. Виж какво, ако знаех, че е твой, нямаше да го пипна.

— Не е мой и във всеки случай дяволски се радвам, че е у теб. Обработи ли го вече?

— Този следобед щях да го почна. Трябваше да го направя по-малко разпознаваем, но ме болеше сърцето да съсипвам такъв камък. Да знаеш, че платих много за него.

— Ще ти върна парите. Само ми го дай. Нямам никакво време.

Невин пътуваше с пари, събрани от майсторите на деомера, за да изкупува, когато ги намери, кралските скъпоценни камъни. Само опалът беше деомер, а останалите откраднати, за да направят престъплението на Камдел да изглежда правдоподобно, бяха много скъпи и Кралят беше обещал голяма награда на онзи, който му ги върне. Невин не се интересуваше от паричната награда, но се надяваше да придобие известно пряко влияние върху Краля и, ако може, да настани на длъжност в двора някой от по-младите майстори на деомера. А след това той да изкорени корупцията, направила възможна тази кражба. Останалите скъпоценни камъни не го тревожеха особено. Истинската му задача беше да пази Големия камък на Запада.