Катрин Кер - Магия за мрак

През последните няколко дни имаше моменти, когато Невин се чудеше защо сивото гномче не идва при него, но все решаваше, че вярното мъничко същество просто се страхува да остави Джил. Сега предполагаше, че се е сблъскало с черния майстор. Тази нощ лагеруваше край пътя в Ир Аудглин и огънят гореше весело, за да може да сканира. Дълбоко в сърцето си благодари на боговете за щастливия шанс, който накара Родри да се вгледа в друг огън, на такова разстояние от него. Момчето нямаше деомерска дарба, но елфическата кръв го правеше изключително податлив на влияние, когато му въздействаше отвън. Тъкмо затова се тревожеше не само за Джил, а и за него.

Невин се върна мислено към непосредствената задача и за момент остави тревогата настрана. Призова Дивите, които го познаваха, и те тозчас се струпаха около него: тлъсто жълто гномче, сини феи, сиви гномчета, зелени гномчета, силфиди, наподобяващи кристално сгъстяване на въздуха, саламандри, които подскачаха в огъня.

— Познавате ли малкото си сиво братче, което следва Джил из кралството?

Те закимаха и движението на мъничките им главички произведе шум като от силен вятър.

— Познавате и лошия човек, когото преследвам, нали? Е добре, боя се, че той е спипал братчето ви.

Лек мъчителен звук прошумя край него.

— Опитайте се да откриете къде се намира, но стойте съвсем, ама съвсем настрана от лошия човек. Чухте ли ме? Много внимавайте!

Внезапно изчезнаха и огънят бе отново обикновен. Невин насочи вниманието си към него и помисли за Джил. Без усилие я видя да седи в адски мръсна кръчма на една маса с невероятно тлъст човек, но колкото и да се опитваше, не успя да привлече вниманието й, не можа да й повлияе да погледне към огъня. Почувства обаче колко уплашена беше и нейният страх подхрани неговия. Накрая пропъди видението, стана и започна да крачи неспокойно напред-назад.

Мина известно време, докато Дивите се върнат, но когато се появиха, се хилеха и танцуваха триумфиращи. Невин набързо ги преброи, да се увери, че всички са в безопасност.

— Разбирам, че сте го намерили.

Жълтото гномче потри корема си, пристъпи напред и кимна утвърдително. То вдигна палец и показалец, за да покаже нещо малко и квадратно. Невин веднага разбра какво иска да каже.

— Лошият човек го е привързал в скъпоценен камък.

Гномчето потвърди с кимване.

— А сега да се заловим с най-трудното, приятели мои. Трябва да разбера къде се намира скъпоценният камък. Още ли е у лошия човек?

Гномчето кимна отрицателно и Невин въздъхна с облекчение. То посочи към червеното лице на един саламандър.

— Камъкът е червен.

Наистина беше червен. Дивите се заловиха да изпълняват сложна пантомима и да правят хитри мимики, докато накрая разбра всичко, което имаха да му кажат. Първичният дух на гномчето беше привързан в рубин, откраднат от самия Крал; черният майстор го дал на разбойник с червена коса; разбойникът го отнесъл в един град да го продаде. Името на града беше трудно, но накрая една фея се качи на раменете на гномчето, докато останалите показаха нещо голямо.

— Маркмур! Голям кон!

Дивите се понесоха във вихрен танц около него, завъртяха се и се изгубиха. Чувствайки се донякъде уморен от всичкото това гадаене, Невин седна до огъня. Това съвсем подобаваше на черен майстор — да привърже дух в скъпоценен камък, а след това да даде камъка на човек, който не знае за тези неща, и по този начин да затвори бедното същество в него за вечни времена. За щастие той щеше да стигне в Маркмур до пладне на следващия ден.

— А оттам към Кум Пекл — каза Невин на огъня. — Хубаво е, че през тези планини знам по-добри пътища от скапания проход.

Родри остана в конюшните, където спеше, и по този начин успя да не се мярка пред Комин цялата вечер. Щом капитанът и уморените му хора се настаниха в казармата, той отиде в броха, където Серил бе получил стая на втория етаж. Търговецът стоеше буден и вторачен в светлината на свещта, танцуваща из стаята.

— Виж какво, добри човече — рече Родри. — Дошъл съм да те моля за услуга. Зная, че се заклех да остана с теб, но един от хората на гуербрета ми донесе съобщение от Джил. Тя е изпаднала в беда долу в града.

— Тогава трябва непременно още утре да заминеш — Серил въздъхна, надигна се на лакът и огледа стаята. — Виждаш ли онази кесия върху наметалото ми? Вземи я цялата, сребърен кинжал, а с нея — и благодарностите ми. Ако не беше ти, нямаше да съм жив.

Честта на Родри го човъркаше, но той взе тежката кесия със сребро. Скоро можеше да им дотрябва с Джил. Излизайки от стаята, осъзна, че е излъгал Серил, първата лъжа, която изричаше в живота си. Започваше да разсъждава като сребърен кинжал и при мисълта за това го налегна такъв мрачен хирейд, че едва не заплака.