Катрин Кер - Магия за мрак

Гедрик се върна. Невин му връчи златен регал, сетне сложи огромния рубин в дланта си. С второто си зрение видя леко потрепване на силови линии в кристала — привързания дух вътре в него.

— Благодаря — рече Невин. — И ако ти се завъртят някакви страхотни скъпоценни камъни, запази ги цели за мен. Ще получиш добра цена.

— С удоволствие. Ъъ… сигурно няма да ми кажеш каква е цялата тази работа?

— Съвсем си прав. Не мога. Довиждане, добри майсторе.

Невин излезе с широка крачка навън, стиснал рубина в шепа. Когато стигна при конете си, поспря, огледа се бързо наоколо и видя, че наблизо няма никой. Тогава отвори пръсти и се вгледа в рубина. За разлика от наистина неодушевената материя, като например пръстта или кожата, кристалният строеж на скъпоценните камъни им дава смътно, съвсем рудиментарно съзнание, което може да бъде повлияно от майстор на деомера, преминал дългите години на подготовка. Това влияние е нещо много тънко, обикновено въпрос да накараш камъка да трепти в резонанс с някакво чувство, а сетне да прехвърлиш това чувство в човешко съзнание. Както например опитен в деомера човек прави талисман за смелост. Ако е много добре подготвен, може да накара камъка да трепти в синхрон с определен първичен дух. В резултат на това той всмуква духа и го заключва в себе си. Обикновено освобождаването на духа е труден процес, но на Невин му отне минута да убеди камъка да пусне своя неволен обитател. В следващия миг сивото гномче му стискаше краката и гледаше нагоре с лице, разкривено от радост и благодарност.

— Ето те навън, малък братко — прошепна Невин. — И повече да не се приближаваш до лошия човек. Върни се при Джил. Липсваш й.

Гномчето се притисна още веднъж и изчезна. Невин пъхна рубина в кесийката около врата си, възседна коня, хвана въжето на другия и бързо напусна града. Храната му беше малко, но щеше да се снабди с необходимото по-късно, защото знаеше място с нещо по-добро от предлаганото в Маркмур.

Веднага щом остави града зад себе си, Невин свърна от главния път и пое на север, право към полите на планината. В продължение на няколко часа следваше тесни пътеки през борови гори, а теренът ставаше все по-стръмен и скалист. Накрая се озова при оголен светъл камък, който се извисяваше като отвесна канара на около сто стъпки височина над него. В основата му имаше огромни скали, разпръснати сякаш от ръката на великан. Невин слезе и поведе конете си през тях, докато стигна в основата на канарата. Тъй като се бяха изтърколили много години, откак мина за последен път оттук, трябваше му известно време да изучава различните издатини и бразди в камъка, докато най-сетне намери точно мястото, което търсеше, и го натисна с дланта си. Нищо не чу, но си представи как огромната камбана вътре бумти разлюляна. После трябваше да чака нетърпеливо. Накрая чу над себе си стържещ звук и като вдигна очи, видя част от камъка да се отмества и в отвора да се показва изпълнено с подозрение брадато лице.

— Тарко! — поздрави Невин. — Трябва да използвам вашия път, стига да ми позволите.

— А кога сме отказвали нещо на Господаря на Ефира? Отстъпи назад, милорд, и аз ще отворя вратата.

Невин дръпна конете настрани, а Тарко изчезна вътре. След няколко минути отгоре започнаха да отскачат камъчета; от лицето на скалата се издигна стълб прах, който приличаше на дим. Със стържене и скърцане в планината се отвори огромна врата. С фенер в ръка Тарко даде на Невин знак да влиза. Беше висок за джудже, около пет стъпки, а и по-мускулест от хората от неговия народ. Сивата му брада беше спретната и късо подрязана.

— Не съм те виждал от години, милорд — отбеляза той, докато Невин подканяше изнервените коне да влязат в тунела. — Всъщност вече не използваме много тази врата, защото твоите хора живеят прекалено близо. Имаше късмет наистина. Група момчета излязоха на лов, затова бях тук да ги пусна отново вътре.

— Не можеш да си представиш колко съм благодарен за това, че си бил тук. Трябва да стигна до Дън Хирейд с бързина, подходяща за Адовия властелин.

— Е, големият път е съвсем прав.

Така и беше. Само след двайсет и пет мили Невин щеше да е извън планината, а пътят щеше да го изведе само на още трийсет мили от града.

— Тези коне ще бъдат изтощени, докато премина — отбеляза Невин.

— Остави ги и вземи два от нашите.

— Благодаря. Тогава ще мога да пътувам цяла нощ.

Невин възседна коня, махна на Тарко и потегли; тропотът на конските копита отекваше под високия свод на тунела, облицован с безукорно изсечени каменни блокове и осветен от грижливо отглеждани фосфоресциращи гъби и плесени. Скоро щеше да стигне до една от големите пещери, където отдушници пропускаха слънчевите лъчи, и там щеше да си купи достатъчно храна за из път.