Катрин Кер - Магия за мрак

— Нека дълбоко да се надяваме, че кръвта му няма да тече по пода ми. Ъъъ. Как ненавиждам тези гадни заплахи.

Дъждовният залез свари Родри на повече от двайсет мили от Дън Хирейд. Спомняйки си за предупреждението на Невин да не пътува нощем, той предложи на един селянин няколко медни монети, за да го пусне да преспи в яхъра. За още две жената на селянина добави хубава яхния и парче хляб. Родри ги прие с благодарност и ги изяде със семейството на продълговата, скована от дъски маса пред огнището. Сивата слама на пода миришеше на прасета, а селяните ядяха с мръсни ръце, без да продумат помежду си или на Родри, докато и последната троха не бе прокарана надолу с воднисто пиво, но за голяма своя изненада Родри се радваше на присъствието им. Когато свърши да се храни, поостана загледан в огъня. Слушаше с половин ухо разговора за тежката работа на другия ден, надявайки се и боейки се да не получи друго съобщение от Невин. Нямаше такова.

Изведнъж кучетата скочиха от сламата и се втурнаха вкупом през отворената врата с лай и ръмжене. Селянинът хвърли поглед към меча на Родри.

— Излиза, че си по-добре дошъл, отколкото смятах. Ще дойдеш ли навън с мен, сребърен кинжал?

— С удоволствие.

Селянинът грабна намазана с катран факла, пъхна я за малко в огъня, за да я запали, сетне се втурна навън; Родри вървеше непосредствено след него с меч в ръка. При портата в кирпичената стена кучетата лаеха ожесточено срещу застанал отвън мъж. Той водеше кон, а Родри забеляза, че носи меч. Селянинът наруга кучетата и те спряха да лаят, но не престанаха да се зъбят и ръмжат през цялото време на непознатия, който остана там.

— Какво има? — попита селянинът.

— Нищо, което да те засяга, добри човече — отвърна непознатият с неприятна усмивка. — Просто искам да си кажа две думи със сребърния кинжал.

Родри усети как стомахът леко го свива. Откъде знаеше този тип къде се намира? Непознатият го оглеждаше с някакво нездраво напрежение. Изведнъж Родри осъзна, че онзи изпитва полов интерес към него; по всяка вероятност той самият се беше усмихвал по същия начин на не едно момиче. Така се отврати, че отстъпи назад.

— Търся откраднат скъпоценен камък — рече непознатият. — Човек от Маркмур ми подсказа, че ти би могъл да го носиш.

— Не съм крадец.

— Разбира се, че не си, но ако този опал е у теб, ще ти дам жълтица за него. Това е повече, отколкото би взел от който и да е прекупвач на скъпоценности.

— Не нося скъпоценни камъни.

Непознатият се приведе напред и се втренчи право в лицето му. За момент Родри се почувства замаян, като че беше пил прекалено много медовина.

— Не носиш скъпоценни камъни, така ли?

— Не нося.

Непознатият кимна рязко, отстъпи и го освободи.

— Така е, не носиш — рече той. — Благодаря.

Преди Родри да каже и дума, той възседна коня си и се отдалечи. Кучетата останаха да ръмжат и да се зъбят, докато съвсем не се изгуби от погледа им.

Саркин намери голям дървен заслон, без съмнение построен за пастирите, които бродеха със стадата си. Вътре вонеше, но беше сухо и имаше малко огнище на едната от стените. Настани коня си в единия край и запали огън. Помисли за Аластир и лицето на майстора тозчас се появи. Очевидно се навърташе близо до своя огън и очакваше вести.

— Не е у него — помисли Саркин.

— Боях се от това — дори мислите на Аластир звучаха уморено. — Е, ще трябва да принудя духовете да го сканират. Ако е у момичето, ще изпратя Еви в града.

— Слушай какво. Той не е достатъчно силен…

— Не оспорвай онова, което правя.

Образът на Аластир изчезна. Саркин се опитва известно време, но не успя да го призове отново. Нямаше смисъл да се мъчи да стигне до Еви, защото майсторът без съмнение го беше накарал да му помага в ритуала на сканирането. Стана, отиде до вратата на заслона и се загледа в дъжда. Разбира се, съгласно всички принципи на Черния път, в случай че Еви се окаже толкова слаб, че се провали, той заслужаваше да плати цената на неуспеха. Освен това наличието на слаб член на групата излагаше всички на опасност. И въпреки това не можеше да забрави дъждовния ден в Кермор преди много години, когато все още живееха на улицата. Еви имаше температура и докато гледаше как брат му трепери от студ, Саркин заплака, мислейки за майка им, и прошепна на дъжда, който падаше в Кум Пекл.

— Опитах се да се грижа за него, мамо.

Сетне се наруга здравата, задето се държи като някакъв мекосърдечен идиот. Обхванат от ярост, той се обърна към огъня и се загледа в него, но не видя друго освен пламъците, които се издигаха и снишаваха. Очевидно Еви продължаваше да е до Аластир и по този начин под астралните му печати. На Саркин не му оставаше друго, освен да се надява, че Големия камък на Запада се намира в калта на прохода Кум Пекл.