Катрин Кер - Магия за мрак

Под приспивния шум от дъжд по покрива Джил спа до късно сутринта. Когато се събуди, полежа известно време и се почуди дали да слезе в кръчмата. Знаеше, че й предстои ужасен ден, прекаран в скука, изпълнен с опасности като да тръгваше на война. В съзнанието си все още виждаше обсебващите очи на непознатия, които я заплашваха. Накрая стана и се облече. Тъкмо си запасваше колана на меча, когато се появи гномчето.

— Благодаря на всички богове!

Тя разтвори ръце и то се втурна към нея, скочи и сключи мършавите си ръчички около врата й. Тя го притискаше и го люлееше като бебе, а по лицето й се стичаха сълзи.

— Ти, животинче такова, толкова се бях изплашила! Боях се да не ти се е случила беда!

То се дръпна, погледна към нея и поклати глава тържествено, потвърждавайки: „Да.“

— Случи се наистина нещо ужасно, така ли?

То се хвърли в обятията й и се разтрепери от ужас.

— Бедничкото ми същество! Благодаря на боговете, че си вече в безопасност. Но я ми кажи как успя да избягаш от бедата, в която си попаднало?

Свивайки се от напрежение, то погледна настрани, като очевидно се опитваше да намери начин да го покаже.

„Невин го спаси, глупачке — каза гласът в съзнанието й, — та кой друг?“

— Слушай ти, гаден камък такъв! Я не ме обиждай! Ако не беше ти, нямаше да съм затънала сега до шията във фъшкии.

„Зная, но си струвам.“

— Копеле.

„Добре, проклет да съм, ако ти кажа каквото и да е повече, щом ще се държиш по този начин.“

Джил беше прекалено щастлива, че гномчето й се е върнало, за да я еня дали деомерският камък ще й говори или не. Дълго време седя на пода и го държа в скута си, обсипвайки го с внимание. Когато то най-сетне изчезна, това стана бавно, сякаш не му се щеше да си ходи — мъничко по мъничко то избледня, стана прозрачно, после от него се виждаше само неясно петно във въздуха, което на свой ред се превърна в нищо.

Усмихната, тя слезе в кръчмата и взе купа каша, в която подозрително се въртяха бучки. Ядеше я внимателно, нащрек за гъгрици, когато влезе Чаплата. Той мина небрежно край масата й, погледна я така, сякаш не я бе виждал преди, и прошепна тихичко: „В «Червения дракон».“ Джил си взе наметката от стаята и тръгна бързо към хана, където намери Огуерн, блед и потен, да седи на обичайната си маса. Огромните му лапи трепереха така силно, че трябваше да държи с две ръце половиницата, за да я поднесе към устата си.

— Какво има? — попита го тя.

— Помниш онзи тип от снощи, нали? Е, той се върна. Влезе тук преди по-малко от час, наперен колкото си ще и два пъти по-нагъл, и седна до мен, без дори да попита. Рече ми, че ако не му намеря опала, щял да ме направи на наденички! Ама че наглост!

— Наглост, и то каква. Сигурно му трябва дяволски много, след като рискува да дойде посред бял ден.

— О, съмнява ме, че се е изложил на някакъв риск — Огуерн направи пауза, за да отпие голяма, утешителна глътка пиво. — Ето какво дяволски странно нещо се случи. Зная, че звучи налудничаво, но, Джил, кълна се в тлъстото си, скъпоценно същество, то е вярно. Когато излезе, реших да го проследя. Не беше никак трудно, защото улицата гъмжеше от народ, а той вървеше, без дори да поглежда през рамо. И така той върви, а аз го следя от доста голямо разстояние. Отива право долу при ливадите край реката. Знаеш групата брези при моста, нали?

— Да.

— Е, добре, отива той сред дърветата и изчезва. Искам да кажа, наистина изчезва! Влиза между дърветата, нали разбираш, и аз започвам да го чакам. Чакам ли, чакам. Така и не го виждам да излиза, а брезовите горички не са гъсти като лещак или нещо такова. Докато накрая се пъхам в горичката и него го няма.

— Слушай какво! Започваш да губиш самообладание и оставяш страхът да вземе връх над тебе. Сигурно не си го видял как излиза.

— Щях ли да заемам това положение, ако не мога да видя човек посред бял ден? Не ми казвай, че остарявам. Ще е дяволски обидно.

Джил потрепери от страх. Непознатият положително е деомер, помисли тя. Знаеше, че е много опасно, когато деомерът попадне в ръцете на луд, а сега стоеше изправена пред човек, който го използваше за зли цели.

— Искам да ти предложа работа — продължи Огуерн. — Да пазиш скъпоценната ми личност. Камата не би свършила много работа срещу този тип, а ако имам до себе си меч, ще е най-добре да бъде в ръката на друг, за да свърши нещо полезно. По един сребърник на нощ, сребърен кинжал.

— Готово. Може да има очите на Адовия властелин, но се обзалагам, че пуска кръв като всеки друг.