Катрин Кер - Магия за мрак

— Съвсем си изгубих апетита — рече той. — Ще хапнеш ли нещо от това, Джил?

— Не, благодаря. Просто е чудо, че не си гладен.

— Бъди така добра да не обиждаш — той положи ръка върху нараненото си сърце и със същото движение прибра кинжала си. — Човек не може да понесе прекалено много обиди. Сланина? Брей!

Чаплата се върна след час и нещо, потаен повече от всякога. Лицето му беше съвсем бледо и докладва, че колкото той и момчетата да го търсили, не открили и следа от него.

— Ти какво, да не оглупя? — задави се Огуерн. — Дън Хирейд не е чак толкова голям.

— Зная, но той не е тук и никой не го е виждал да влиза или да излиза. А ето нещо дяволски странно. Мярнахме го да върви към градската стена. Сетне свърна в една уличка и някак се стопи. Огуерн, кълна се! Просто изчезна.

— О, в името на розовите задници на боговете — рече немощно Огуерн. — Да се молим този камък да се появи скоро, да вземем проклетото му злато и да си нямаме повече работа с него.

Скоро след това Джил се върна в своя хан. Вървеше бързо, придържаше се близо до сградите и непрекъснато се озърташе. Застана на вратата и огледа, за да се увери, че непознатият не я чака. Когато стигна в стаята си, залости вратата и капаците отвътре. Спа с меча на пода до себе си, но нищо не я обезпокои освен собствените й сънища, пълни с отсечени глави, тъмни пещери и очите на непознатия, гневно вперени в нея.

Родри прекара същия този ден полудял от нетърпение. Джил беше там сама и в опасност, а той стоеше тук, принуден от честта да дундурка ранен търговец и вонящите му мулета. Дал бе дума на Серил да го придружи до града и не виждаше друга възможност, освен да остане с него, докато е в състояние да язди. Към пладне раненият разбойник умря. Родри помогна да го погребат, за да има нещо, с което да запълни времето си. Накрая, около час преди залез, патрулът се върна.

— Проследихме ги до Ир Аудглин — рече капитанът. — Не мога да пресека границата, без да съм упълномощен, така че ще трябва да изчакам, докато Негова светлост ни изпрати съобщение.

— В името на всички богове в Отвъдните земи, дяволски се надявам това да стане скоро.

Съобщението дойде по-скоро, отколкото очакваха. Тъкмо патрулът сядаше да вечеря, когато пристигна Комин с петдесет души и още толкова резервни коне. В суматохата Родри лесно се измъкна навън. Последното нещо, което искаше, бе Комин да го разпознае. Поради липса на по-добро скривалище отиде в кухненската колиба, където паникьосаните слуги бяха прекалено заети да приготвят петдесет допълнителни порции, за да го забележат как стои в извивката на стената при огнището. Един слуга напълни скарата с парчета свинско, мазнината започна да капе, огънят пламна и стана горещо.

Родри гледаше танцуващите пламъци и проклинаше нещастния си Уирд. Трябваше да се крие от един човек, когото уважава и който някога го почиташе. Пламъците играеха златния си танц и сякаш за да се подиграват с него, се местеха от една на друга страна, избухваха само за да угаснат в миг, точно както става с честта и славата на един мъж. Стори му се, че нагорещените въглени рисуват картини, стори му се, че вижда Аберуин и любимия си Дън Канобейн. Стори му се, че вижда Невин. Родри усети по гърба му да минава студена тръпка. Наистина виждаше Невин или по-скоро ясен образ на лицето му, който плаваше над огъня. Сетне в ума му се оформи мисъл, зазвуча гласът на стареца.

— Не се побъркваш, момче. Аз наистина ти говоря. Мисли отговорите си за мен.

— Така и ще направя. Но какво означава всичко това?

— Нямам време да обяснявам. Враговете ни са може би в състояние да ни чуят. Но трябва да се добереш до Дън Хирейд. Джил е в голяма опасност. Тръгни утре на зазоряване.

— Какво? Ще тръгна още тази вечер!

— Недей! — образът на Невин стана мрачен. — За теб няма да е безопасно да си сам на път нощем. Чу ли ме? Чакай до зазоряване, но тръгни!

— Разбира се, ще тръгна. О, богове, дори гномчето й го няма при нея.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Мъничкото същество изчезна някъде по пътя. Джил страшно се тревожи за него.

— Убеден съм в това. Ще видя какво е положението.

Внезапно образът изчезна. Родри вдигна поглед и видя как един слуга се е втренчил гневно в него.

— Имаш ли нужда от нещо, сребърен кинжал? — сопна му се той.

— Не. Ще се махна да не ти преча.

Излизайки навън, Родри се бореше с честта си. Наистина беше дал на Серил дума под клетва, но знаеше, че Джил е единственото нещо на този свят, което може да го накара да я наруши.