Катрин Кер - Магия за мрак

Джил се постара да покаже само лек интерес. О, богове, мина й през ума, наистина имаш късмета на сребърен кинжал.

— Ако камъните са все още в Ир Аудглин — продължи Огуерн замислено, — това не ми влиза в работата. Но тамошните момчета се опитват, разбира се, да открият този така наречен търговец, та да го облекчат от големия му товар. Проследили го до Авер Лит и, по дяволите, там той изчезнал.

— Аха, и ти се питаш да не би да е на твоя територия. Сигурно е носил нещо много скъпоценно, щом всеки крадец в кралството се опитва да го проследи.

— Много ценно. Казват, че камъните принадлежали на Краля.

— Я слушай, как може някой да открадне нещо от Краля?

— Интересен въпрос, сребърен кинжал, много интересен въпрос наистина. Само повтарям онова, което съм чул. Но един от тези камъни е рубин, голям колкото нокътя на палеца ти. Представяш ли си колко би струвал толкова голям скъпоценен камък? Предполага се, че там има опал с големината на орех. То опалът обикновено не струва колкото другите скъпоценни камъни, но ако е толкова голям, ще е достатъчно рядък и ще донесе цяло състояние.

— Без съмнение. Когато бях в Маркмур, дочух да се говори за пръстен със сапфир. Мислиш ли, че е част от същата плячка?

— Би могъл да е — очите на Огуерн лъснаха измежду гънките тлъстина. — Какво чу?

— Предполага се, че е прокълнат — Джил съобразяваше бързо, опитвайки се да превърне приказките за деомерски камъни в думи, които той би разбрал. — Говореха, че можел да изпраща мисли в главата ти, а блясъкът му се появявал и изчезвал по много интересен начин. Вероятно това са чисти фъшкии.

— Виж какво ще ти кажа: никога не се подигравай с прокълнати скъпоценни камъни. В тлъстия си, но скъпоценен живот съм пипал много камъни и просто ще се изненадаш каква сила имат някои от тях. Истински хубавият камък има свой собствен живот. Та защо според теб хората толкова много ламтят за тях? — замълча, тропайки с пръсти по масата. — Прокълнат камък, а? Това може да обясни нещо. Две момчета наистина опитали с тоя приятел, но и двамата стигнали до лош край. Единият от тях паднал и се пребил от висок прозорец, докато се опитвал да се покатери вътре, точно като че някой го бутнал според партньора му. Не зная какво се е случило с другия.

И отново в съзнанието й прозвуча мисълта — лошите Диви го препънали и блъснали в реката.

— Има ли ти нещо? — попита остро Огуерн. — Като че прежълтя.

— О, нищо, нищо. Все още съм уморена от дългата езда.

В това време кръчмата започна да се изпълва. По няколко наведнъж през вратата се промъкваха безлични младежи, взимаха си половиници с пиво и заставаха мълчаливо в сенките. Край огнището мършавият ханджия измъкваше печени пилета от скарата.

— Остани и вечеряй — предложи Огуерн. — Тук храната е дяволски по-добра, отколкото в „Бягащата лисица“. Казват, че момичето в тамошната кухня си чоплело носа, докато бъркало яхнията.

И наистина храната беше доста по-добра, отколкото би предположила Джил. Ханджията й донесе дървена тарелка с половин пиле и пресен хляб, а на Огуерн — цяла птица и цял самун. Докато се хранеха, при Огуерн идваше ту един, ту друг крадец да му каже нещо или да му даде по някоя монета. Най-накрая вътре се промъкна младежът с брадавиците, когото Джил спипа. Огуерн му махна властно с един пилешки крак да дойде.

— Това е Джил — рече той на крадеца. — И, Джил, това е Чаплата. Вярвам, че не изпитвате лоши чувства един към друг.

— Не, поне аз не изпитвам — рече Джил.

— Нито пък аз — Чаплата леко й се поклони. — И тъй като си била оттатък в Ир Аудглин…

— Говорихме за това — прекъсна го Огуерн. — И тя…

На вратата се почука високо и силно. Ханджията се забърза нататък, а някои от момчетата се приближиха до прозорците. Ханджията надникна, сетне поклати отрицателно глава. Всички си отдъхнаха.

— Не са стражниците, нали разбираш — прошепна Огуерн на Джил.

Ханджията отстъпи, пропускайки висок широкоплещест мъж с обикновени сиви бриги и риза на петна от пот, пристегната с голям колан, на който висеше меч в скъпа на вид ножница. Свободният, овладян начин, по който се движеше, й даде да разбере, че знае и как да върти острието. Отправи се с широка крачка към масата на Огуерн и Чаплата побърза да се отстрани от пътя му. Джил разбра реакцията му. Не бе виждала очи като тези на русия непознат — леденосини, напълно студени, напълно обсебени, сякаш е станал свидетел на толкова отвратителни неща, че не му е останало друго, освен да гледа на света с презрение. Почти неволно сложи ръка на дръжката на меча си. Когато непознатият видя жеста й, се усмихна, устните му леко потрепнаха.