Катрин Кер - Магия за мрак

— Значи трябва горе-долу по това време да е стигнала в Дън Хирейд — рече Родри, поглеждайки през вратата към залеза.

— Точно така. Бил ли си в нашия град и преди, сребърен кинжал?

— Един-два пъти. Е, ще вървя да вечерям.

След като се нахрани, Родри отиде да види ранения разбойник, когото бяха заключили в една складова барака. Предпазната мярка се оказа излишна, защото момчето умираше. Не само го тресеше много силно, но през превръзките Родри помириса вонята на гной. Даде му да пие вода, приседна на пети и го загледа. Досега не му се бе случвало да види рана толкова бързо да се инфектира (а беше участвал в не едно сражение); като че ли съзнателно я тровеха. Наистина никой не би казал, че разбойниците се хранят като лордове и без съмнение момчето е било недохранено и затова необикновено отслабнало. Все пак, като имаше предвид, че Джил веднага бе превързала раната по всички правила, злотворните течности би трябвало да се разпространят по-бавно. Ако някой би желал да запуши устата на момчето, не би имал повече късмет.

— А дали е въпрос на късмет? — произнесе на глас Родри.

Умиращото момче простена и се опита да поеме въздух в трескавия си сън. Внезапно Родри, който предишния ден беше готов да му пререже гърлото, изпита съжаление към него.

Джил се събуди късно сутринта и се огледа объркана, без да знае какво прави в това луксозно легло с бродирани драперии, докато накрая си спомни за гостоприемството на Блейн от предишната вечер. Дръпна драпериите и видя, че слънчевата светлина струи през прозорците и един паж се върти неуверено в отвора на вратата.

— Ми… ъ… лейди? — рече момчето. — Гуербретът иска да присъствате на обяда. Да ви донеса ли вода да се изкъпете? Точно толкова време има.

— Банята ще е нещо чудесно. Пладне ли е? О, богове! Слушай, ще присъства ли съпругата на Негова светлост на масата? Дори не зная как се казва.

— Името й е Канифа, но тя е на гости при брат си за известно време.

Джил благодари на боговете. Не държеше да види как някаква благородна дама следи внимателно поведението й на масата. След като се изкъпа, извади от дисагите другата риза, която беше чиста, сетне реши, че ще направи добре да смени и чорапите. Изведнъж се сети за гривната, която би трябвало да е завита в чистите й дрехи. Нямаше я.

— О, да го вземат ледовете във всички адове! Някой от проклетите мулетари трябва да я е откраднал.

Раздразнена я потърси и в двете дисаги. Гривната просто я нямаше. Но на дъното на едната, скрито под пришитото капаче, имаше нещо малко и твърдо. Извади го и откри, че представлява пръстен със сапфир, хубав голям камък, монтиран на златна халка, с два мънички дракона, които се виеха покрай камъка. Джил го загледа, невярваща на очите си.

— Как влезе сред моите неща? Да не би Дивите да са откраднали гривната и са те сложили на нейно място?

Сапфирът блестеше меко на слънчевата светлина. Джил се почувства пълна глупачка за това, че говори на един пръстен, сякаш може да я разбере. Намери парченце плат и го зави внимателно. Нямаше време да мисли за него сега, при положение че гуербретът я очаква.

Оказа се, че Блейн й засвидетелства честта да седне да яде на неговата маса, защото е любопитен какъв живот води по дългия път. Тъй като знаеше, че Родри се срамува, когато хората говорят за прокуждането му, направи каквото можа да говори малко за него, а това не се оказа трудно, след като спомена, че баща й е Кълин от Кермор.

— Така значи, а? — рече й усмихнат. — Е, тогава няма нищо чудно, че така добре понасяш дългия път. Виж какво, Джил, срещнах веднъж баща ти. Бях малко момче, трябва да съм бил шест-седемгодишен, когато баща ми го нае. Спомням си как вдигнах очи и си помислих, че не съм виждал човек да внушава по-голям страх от него.

— Тате прави наистина такова впечатление на хората.

— Но беше великолепен боец. Не си спомням как стана, но накрая баща ми му даде като награда извън платата му красива ножница, цялата украсена със злато. Кажи ми, жив ли е още?

От този момент нататък Джил можеше да запълва времето с разкази за различните деяния на баща си през годините. Когато обядът свърши, Блейн й даде шепа монети, без да гледа колко са, като награда за това, че е донесла съобщението.

— А как смяташ, кога ще пристигне този ваш керван? — попита гуербретът.

— Най-рано след още три дни, Ваша светлост. Някои от хората бяха ранени.

— Аха. Когато пристигнат, нека водачът дойде при мен.

Джил си събра нещата и ги отнесе навън от дъна, по пълните с хора улици на града, който беше единственото населено място, достойно за подобно название в цялата отдалечена долина. Край сводовете на стените реката преминаваше през него и го разделяше на западна част за заможните хора и самия гуербрет и на източна — за обикновените граждани. Речните брегове представляваха зелена мера, където под горещото следобедно слънце пасяха крави. При източната порта Джил най-сетне намери хан на име Тичащата лисица, западнал до положение да я приеме. Още щом остана сама в мръсната си малка стая, отвори дисагите. Пръстенът продължаваше да е там, но сега около камъка се виеше само един дракон.