Катрин Кер - Магия за мрак

Сграбчи го и го наду, дълъг отчаян звук, а Изгрев вдигна глава и изпръхтя победно.

— Кой е там? — обади се глас.

— Сребърен кинжал, в прохода има разбойници.

Портите изскърцаха и се отвориха, човек от нощната охрана я хвана за ръката и я поведе към безопасност.

— Просто седим тук и чакаме, така ли? — попита Серил.

— Така е най-добре — можем да се бием, опрели гръб на скалата.

Серил кимна в знак на съгласие и впи поглед в него, тъй както гладно дете гледа баща си, убедено, противно на всеки здрав смисъл, че татко му ще намери храна дори когато е загубена и последната надежда. На сивата утринна светлина те обикаляха из лагера, а Родри се бореше с мъката си. Не се съмняваше, че Джил е мъртва. Своята смърт би посрещнал спокойно, но не и нейната. Оставаше му само утехата, че скоро ще му се удаде възможност да отмъсти за нея, като вземе със себе си в Отвъдното неколцина от разбойниците. Лагерът беше укрепен, доколкото това бе възможно. Бяха натрупали товарите на мулетата така, че да образуват нещо като стена, зад тях стояха мулетарите, с гръб към скалата, а мулетата вързаха на колчета наблизо. Родри повтори заповедите си. След като той и двамата пазачи бъдат убити в боя, мулетарите трябваше да подплашат животните и да пуснат стадото сред разбойниците. По всяка вероятност предизвиканото по този начин объркване щеше да види сметката на неколцина.

— И се сражавайте до смърт — завърши думите си той. — Защото няма да има милост за вас.

Родри, Лидик и Абрин възседнаха конете и застанаха пред импровизираната барикада. Момчетата бяха бледи, но се държаха, решени да умрат като мъже. Слънцето постепенно ставаше по-ярко, минутите бавно течаха. Родри осъзна, че няма търпение, искаше да свърши с това умиране, нетърпелив да се присъедини към любимата си в Отвъдното. Най-сетне чуха тропот на копита и звънтене на конски такъми — звука произвеждаха много конници, които препускаха към тях. Родри поведе останалите да ги пресрещне, като им направи знак с меча си. В бърз тръс отрядът изскочи иззад завоя — състоеше се от двайсет души на добри коне, с доспехи, а върху щитовете им блестеше в бяло и червено гербът на Кум Пекл. Родри чу как в лагера избухнаха приветствени викове и истеричен смях, но той нищо не рече, сърцето му се препълни с радост, защото знаеше, че неговата Джил е в безопасност. Капитанът на отряда дойде в тръс до него.

— Е, сребърен кинжал — рече той, широко усмихнат. — Като че ли всички се радват да ни видят.

— Досега не ми се е случвало да харесам толкова човек при първа среща. Кога стигна при вас другият сребърен кинжал?

— Около час след полунощ и е кораво момче, нищо, че изглежда на около четиринайсет години. Направо се свличаше от умора, но все повтаряше, че иска да тръгне насам с нас.

— Такъв си е наистина — Родри беше повече от готов да ги остави да смятат Джил за момче. — Доведохте ли хирург? Имаме ранени — рече той, свали шлема и бутна вдигнатото пред лицето му забрало.

— О, да — внезапно капитанът се загледа в него. — Искам да кажа, милорд.

— Ах, да му се не види макар и свинският хуй. Виждал си ме преди, нали?

— Много пъти, милорд.

— Повече не ме наричай така. Името ми е Родри и нищо повече.

Капитанът кимна в мълчаливо съчувствие, което беше вбесяващо. Родри обърна коня си и поведе отряда към лагера, но когато слизаше от коня, капитанът изтича да му държи стремето.

— Престани! Сериозно ти казах.

— Е, добре тогава. Ще бъде само Родри и нищо повече.

— Така е по-добре. Я кажи, колко път има оттук до патрулния ви пост? Трябва да похваля нашия млад сребърен кинжал.

— Само около пет часа път със свеж кон, но момчето няма да е там, когато стигнеш. Изпратих го долу в Дън Хирейд за подкрепления, нали разбираш. Каза, че ще тръгне на зазоряване.

Родри изпсува на глас. Капитанът сигурно продължаваше да го смята за лорд Родри Мелуейд, защото побърза да обясни.

— Трябваше да взема всичките си хора. Тези боклуци почти никога не нападат кралски кервани, защото знаят, че ще излезем с големи сили, ако го направят, така че в тази работа има нещо дяволски странно.

Родри почти не слушаше. Джил беше сама на път и знаеше по-малко и от него за опасността, която я дебне.

— Просто ми се изплъзна от лапите — рече Саркин. — Бях само на миля зад нея, когато стигна до патрулния пост.

— Зная — потвърди Аластир. — Аз ви сканирах.

— Да беше се сетил да я сканираш по-рано…

Ето ти проблясък на твърде добре познатата наглост, но Аластир я пропусна, защото се намираха в прекалено голяма опасност и не биваше да рискуват да се сбият помежду си. Еви и Саркин бяха добри с меча, но около тях стояха деветнайсет разгневени разбойници и той не можеше в никакъв случай да ги омагьоса всичките. Новоизбраният водач на бандата, огромен червенокос мъж на име Ганед, се приближи до тях със здраво скръстени на гърди ръце.