Катрин Кер - Магия за мрак

— Не съм си представял, че ще дойде ден, когато момиче ще ми спаси живота — прошепна той. — Но ти благодаря, сребърен кинжал.

Борбата да укротят пощръклелите мулета се оказа едва ли не по-тежка от самото сражение, но накрая останалите живи мулетари възстановиха донякъде реда с удари и сега животните представляваха струпано, жалко стадо в средата на прохода. Джил направи каквото можа за ранените, докато Родри и пазачите прегледаха труповете да видят дали няма някой жив. Своите хора водеха при нея, а разбойниците убиваха, прерязвайки гърлата им с чистата съвест на кралски палачи. Джил едва свърши да превързва последния от ранените мулетари, когато й донесоха слугата на Серил. Беше паднал от седлото и сгазен от копитата на конете. Макар и все още жив, той плюеше кръв, а краката му бяха счупени.

— О, богове! — простена Серил. — Бедният ми Намид.

Момчето вдигна очи, но очевидно не го позна.

— Не можем да го местим, това ще го убие — отсече Серил.

— И без това ще умре — рече Джил. — Съжалявам, добри човече, но това е жестоката истина.

Серил отново простена и прокара ръка през косата на момчето. Джил го остави на мъката и отиде при Родри, който стоеше коленичил до последния от ранените разбойници със сребърния си кинжал, от който капеше кръв. Момчето едва ли имаше повече от петнайсет години и хленчеше така жалостиво, че той се поколеба.

— Не бързай — рече Джил. — И без това умира.

Когато момчето се извърна и заплака, тя коленичи до него с думите:

— Мога да превържа раната ти и да те спася. Ще ни кажеш ли каквото знаеш, ако го направя?

— Ще кажа. О, богове, така боли.

Раната в слабините му беше много дълбока и отне на Джил много време, за да я превърже. Страшно изнемощял, той едва можеше да говори, но тя разбра, че е нов в бандата, избягал чирак, окрал господаря си и че разбойниците били общо трийсет и един. Оставили десет да пазят лагера, а това беше зловеща вест.

— Положително ще се върнат — рече Родри. — Тази вечер ще си ближат раните, но утре…

— Убили сме дванайсет от трийсет и един.

— Това е вярно, но загубихме двама пазачи и шестима мулетари. Е, поне знаем пред какво сме изправени. Хубаво направи, че реши да спасиш момчето.

— Не беше само това. Стори ми се, че има още нещо да ни каже.

— Какво имаш предвид? Пак твоя проклет деомер ли?

— Тъкмо това. О, в името на всички адове и ледовете в тях, как искам гномчето ми да се върне. Кълна се, че знае нещо по въпроса.

Родри потрепери като ухапан от муха кон. Джил вдигна очи към върха на скалите. Разбра, че ги наблюдават — в живота си не бе имала случай да е така сигурна в нещо, — но из мълчаливата, мрачно замислена планина нищо не помръдваше.

Точно на залез Намид умря, кашляйки до смърт с премазаните си дробове. Джил каза няколко утешителни думи на търговеца, сетне започна да се разхожда нервно из лагера. Мулетарите седяха скупчени един до друг, без да приказват, изтощени, като изплашени овце, които чакат вълците да дойдат и да ги довършат. От тук до границата на Кум Пекл не е далече, мислеше Джил, но при скоростта, която можеше да развие това чудо, все едно бяха от другата страна на Южните морета. Сетне й хрумна идея; беше безумно дръзка, безразсъдно смела, но в замяна на това представляваше единствената им възможност. Когато му я каза, Родри я наруга.

— Не ставай глупава! — продължи той. — Откъде знаем дали остатъкът от този боклук не е разположен на лагер в прохода. Няма да те оставя да тръгнеш сама и толкова.

— Единствената ни надежда е да отнесем вест на един от патрулите на Блейн, а ти забравяш, че имам Изгрев. Дори да ме видят, докато оседлаят и слязат в прохода, няма в никакъв случай да успеят да догонят Западен ловец. Аз не тежа и макар да се умори от боя, Изгрев почива цял следобед.

През цялото време, докато оседлаваше и слагаше юздите на коня, Родри ругаеше, спореше и заплашваше, но накрая стана нейното, защото беше права, че това е единствената им надежда. Потегли, когато пълната луна изгряваше, и пусна Изгрев да подбира пътя сред скалите със своята дълга, лека крачка. Яздеше с готов щит и меч в ръка.

Родри стоя дълго в края на лагера, загледан в посоката, в която изчезна Джил. Накрая се разплака; за миг сълзите му потекоха заради опасността, в която се намираше тя, сетне се върна при останалите. Хората бяха стъкнали малък огън, но повечето от мулетарите вече спяха, потискайки ужаса си по единствения възможен за тях начин. Когато се приближи към двамата пазачи Лидик и Абрин, те станаха и го загледаха със сляпата надежда, че може би този опитен в боя сребърен кинжал все пак ще ги спаси.