Катрин Кер - Магия за мрак

— Не откачам. Ти си сигурно деомер.

Камъкът просветна ярко за момент, сетне си върна обикновения блясък на скъпоценен камък. Джил потрепери, сетне го зави отново и го сложи в кесийката, която носеше около врата си, там, където пазеше всичките пари, освен няколко медни монети. Когато слезе в кръчмата, взе половиница от най-тъмното пиво, което имаше, за да успокои нервите си. О, богове, ето я тук, в непознат град, с камък деомер, а Родри се намираше на мили далеч от нея! Невин, о, Невин, помисли тя, ще ми се в името на всички богове на небесата да беше тук!

„Той, идва — прозвуча мисъл в главата й. — Ще дойде и ще спаси и двама ни.“

Джил така се задави с пивото си, че се закашля и плю в чашата си. Ханджията побърза да дойде при нея.

— Да нямаше муха вътре, а? — рече той и започна да я тупа по гърба.

— Нямаше. Благодаря.

Кимайки съчувствено, той побърза да се отдалечи. „Това е последната капка, която преля чашата! — помисли Джил. — Трябва да разбера нещо за този камък.“ В град с такава големина сигурно се намираха поне няколко бижутери, но нямаше намерение да разговаря открито за камък, способен да се променя и да изпраща мисли в хорските умове. Източници на сведения обаче никога не липсваха, стига човек да знае къде да ги търси.

Кръчмата беше препълнена. На една маса седеше шумна група разрошени млади жени, които хапваха овесена каша доста късно за закуска; на друга висяха шепа кандидати за пазачи на кервани; на трета — млади мъже, може би чираци на магазинери. Когато ханджията дойде да напълни отново половиницата на Джил, тя съзнателно се поперчи, възхвалявайки щедростта на Блейн, и заяви, че досега не са й давали толкова много за това, че е донесла съобщение. Разбира се, плати му от кесийката, която носеше открито на колана, а не от добре натъпканата на врата си. Сетне излезе да се разходи по улиците.

Следобедното слънце нагряваше силно добре пометения калдъръм. Заможни търговци крачеха забързани по работа или се разхождаха, разменяйки лениво клюки. Жени с пазарски кошници или кофи с вода поглеждаха към сребърния кинжал на Джил и многозначително пресичаха улицата, за да я избягнат. Мина по всички тесни улички, които намери; ходеше бавно, сякаш замислена за нещо. Най-сетне между една хлебарница и кърпач на обувки търпението й на ловец се увенча с намирането на дивеч. Подминаха я трима младежи, единият от тях се блъсна в нея. С любезно извинение той побърза да се отдалечи, но Джил се обърна светкавично и го хвана за китката. Преди да успее да се измъкне, тя го блъсна в каменната стена на кърпача и му извади въздуха. Двамата му приятели хукнаха да бягат, за да се спасят, както им позволяваше кодексът на крадците. Уловът на Джил, мършаво човече със светла коса и брадавици по носа, я зяпаше и се мъчеше да поеме дъх.

— Моите извинения, сребърен кинжал, не съм искал да те обидя.

— Да ме обидиш ли? Нека се обижда Адовият властелин. Върни ми кесийката.

Крадецът ритна и се опита да се изскубне настрани, но Джил го стисна и го обърна с лице към стената. Докато той хленчеше и риташе, тя пъхна ръка под ризата му и си прибра кесийката с медни монети, а сетне за по-сигурно — опасното кинжалче на крадците от скритата ножница. Когато го дръпна отново с лице към себе си, той простена и се отпусна в ръцете й.

— Слушай, ако те заведа при хората на гуербрета, ще ти отсекат ръцете на пазарния площад — рече тя.

Лицето на джебчията побеля като на смъртник.

— Но ако ми кажеш кой е главатарят ви в този град, ще те пусна.

— Не мога! Това ще ми струва живота, не само ръцете.

— По дяволите, какво си мислиш, че ще направя? Ще изтичам при гуербрета ли? Слушай, имам да давам пари на вашия крал. Ако не се беше опитал така глупаво да ме обереш, щях да те попитам най-любезно — тя му подаде кинжалчето с дръжката напред. — Ето, вземи си го.

Той премисли, а през това време лицето му възстанови цвета си. Накрая взе предложения кинжал.

— Огуерн — рече той. — Долу в хана „Червения дракон“, на източната страна на реката близо до поляните. Няма как да го пропуснеш. Намира се до свещаря.

Сетне се обърна и хукна като изплашена сърна в гората. Джил тръгна бавно след него, оставяйки го да отърчи при Огуерн и да му каже, че идва, преди самата да се появи. Откри, че е прав за магазина на свещаря — наистина трудно щеше да го пропусне. На слънчевия двор пред дълга барака бяха струпани купчини с лой, които кротко изпускаха своята смрад. Точно от другата страна на тясна уличка имаше малък дървен хан с оредяваща слама на покрива и небоядисани разкривени капаци на прозорците. За разлика от повечето ханове вратата му беше здраво залостена. Когато Джил почука, тя се отвори едвам и в отвора се показа изпълнено с подозрение тъмно око.