Катрин Кер - Магия за зора

— Е, добре, приятелю мой, сигурно Уирдът ми ще ме споходи, когато му дойде времето. Питам се дали конете имат Уирдове? Жалко, че не можеш да говориш. Бихме могли чудесно да си побъбрим на тази тема, нали?

Внезапно замълча, защото чу някой да отваря вратата на конюшнята. Родри тръгна с енергична крачка покрай боксовете, а сребърният му кинжал пламтеше на светлината, която хвърляше фенерът.

— О, това сте вие, милорд. Капитанът на тиерина ми нареди да пазя конюшните, нали разбирате, и чух някой да говори. — Родри се огледа озадачен. — Има ли някой друг тук?

— О, такова, ах, е, говорех на коня си.

Очите на Родри проблеснаха с потисната подигравка, която Перин беше свикнал да вижда по лицата на мъжете.

— Разбирам, Милорд, мога ли да ви попитам тръгваме ли утре?

— Тръгваме. Ще проведем флангова атака и ще им устроим малка изненада.

Родри се усмихна с искрено удоволствие при тази вест. Беше красив, силен, копнееше да воюва — тъкмо мъж, какъвто се предполагаше да е Перин, и от хората, които винаги го презираха. Не беше сигурен дали завижда на сребърния кинжал, или го мрази — по-късно реши, че и двете.

На другия ден войската се строи преди разсъмване в осветения с пламтящи факли крепостен двор. Бойците мълчаха, лордовете бяха мрачни, конете неспокойно тропаха с копита, отхвърляха глави при всеки, дори и най-слаб лъч светлина, който се отразяваше от шлем или меч. Както обикновено, бойният отряд на Нед зае последен мястото си в строя, крещейки един на друг и карайки се за това кой с кого да язди. Когато се нареди до своя братовчед, Перин забеляза как Родри се усмихва, сякаш очите му оглеждаха алчно красива жена.

— Тръгваме направо — рече му Нед. — Ще си ни необходим да намираш пътя, Перо.

— Не се и съмнявам. Никой от вас не може да си намери пътя през горичка, за да стигне до планината отпред, кълна се.

— И от дърварите има полза.

Перин само сви рамене. Неспокойствието на конете го караше да се пита дали не ги очаква катастрофа; ако съдеше по своя опит, понякога животните предусещаха такива неща. Накрая Греймин наду сребърния си рог. Когато първата светлина на утрото освети със сребро небето, вратите се отвориха. С вдигнат високо меч тиеринът излезе навън, собственият му боен отряд изтрополи зад него по четирима на ред и колоната се заизвива надолу по възвишението. Внезапно Перин чу далечни бойни викове, като че ли някой се беше втурнал да пресрещне Греймин отвъд стените. Бойците, които се намираха най-близо до портите, изкрещяха от ярост; роговете отекнаха, отдавайки заповед да грабват оръжията и да се хвърлят в бой. Надрик беше подготвил своя изненада.

Дворът се превърна в хаос от блъскащи се, крещящи мъже, които скачаха от конете, грабваха щитове и шлемове и се втурваха към портите. Перин слезе от коня и го потупа за последен път по врата.

— Сбогом, и се моли на Епона да се видим отново.

Сетне, се втурна след Нед навън от портите. Боят се водеше насред възвишението. Представляваше едно бясно, парцаливо меле от хора и коне без ездачи. Хората на Надрик се стремяха да се изкачат нагоре, докато тези на Греймин се опитваха да ги изблъскат назад. Във вдигащия се нагоре облак от прах Перин почти веднага изгуби от погледа си Нед. Як мъж с вражеския герб от синьо и жълто на щита го нападна и замахна силно отдясно. Перин вдигна бързо щита, прие удара и го отхвърли, сетне замахна на свой ред, като удари силно врага си по бедрото. Псувайки, мъжът се олюля; Перин беше порязан дълбоко на дясната си ръка. Окървавен, противникът му се отдръпна, правейки лъжливи движения, като по-скоро парираше ударите, отколкото нанасяше свои. Следвайки го, Перин осъзна, че вражеската вълна се отлива назад по склона. Хората на Греймин ги следваха, като надаваха бойни викове. „Трябва да задържим височината“, помисли си Перин. Но беше прекалено късно, а и никой не би се подчинил на заповедите му, дори и да ги отдадеше.

Долу, на равното, сражението се разля, оформиха се безразборни групи и групички, които се биеха. Перин се втурна към най-близката от тях и внезапно чу от едната си страна смях, бълбукащо кискане, което от време на време се превръщаше във вой и се издигаше над плясъка и дрънченето на мечове, които се удряха в щитове и брони. Звучеше така неземно, че за миг спря и се огледа, опитвайки се да открие източника, който го издаваше. Краткото му любопитство му струва скъпо. Чу зад себе си вик и видя трима души, които тичаха право към него и до един носеха оцветени в синьо и жълто щитове. Перин изквича от ужас и почти в последния момент вдигна рязко щита и меча си, за да парира двата силни удара, които се стовариха върху му.