Катрин Кер - Магия за зора

Третият човек свърна покрай него и продължи да тича, но колкото и непочтено да беше от тяхна страна, останалите двама се нахвърлиха да го убият. Докато отчаяно се навеждаше и парираше, Перин отново чу смеха — писък, хлипане, и то все по-високо, докато внезапно Родри се метна срещу човека, който нападаше отдясно, и го уби с два бързи замаха назад и напред — жест, който напомняше отпъждането на муха. Мъчейки се да си поеме дъх, Перин замахна с все сили срещу другия синьо-жълт, не улучи, едва не се препъна и си възстанови равновесието тъкмо навреме, за да види как мъжът пада, пронизан в гърба — там, където се съединяваше ризницата му. Родри издърпа меча си и го изтръска, разпръсквайки капки кръв.

— Благодаря, сребърен кинжал — едва можа да каже Перин.

Вместо отговор Родри се изсмя и очите му блестяха така налудничаво, че за миг Перин изпита страх да не се нахвърли върху му. Като крещяха колкото сила имат, петима войскари от отряда на Нед се затичаха към тях и ги повлякоха към едно гъсто струпване на бойци около самия Греймин. Перин се опита да не изостава, но цялата линия се въртеше и разкъсваше, отстъпвайки около него, защото превъзходството в жива сила на Надрик започна да се усеща. Остана откъснат, когато двама от съюзниците му го изблъскаха, бягайки да си спасят живота. Изтича към човек, когото смяташе за един от бойците на Нед, но онзи се обърна към него и вдигна щит, белязан с червените жълъди на друг вражески отряд. Псувайки, Перин го нападна, но получи удар отзад.

Отначало огънят го промуши, а сетне пламна и цялото му рамо. Внезапно пръстите му започнаха да изпускат по собствена воля дръжката на меча. Обърна се рязко и посрещна удар с щита си, но когато понечи да вдигне десницата си, пръстите му изпуснаха меча. Сетне усети как кръвта руква по дясната му ръка и се излива в ръкавицата. Когато врагът продължи да го напада, Перин вдигна щита като оръжие и замахна силно, отстъпвайки назад, препъвайки се по непознатия терен. Но зад него имаше врагове.

Перин нададе отчаян вик, хвърли се напред и блъсна с все сили с щита си врага пред себе си. Съвсем изненадан от тази самоубийствена маневра, човекът се хлъзна и падна назад. Изненаданият Перин падна върху него, щитът му остана между двамата и той стовари цялата си тежест върху му. Врагът отметна рязко глава назад и остана неподвижен. Перин не знаеше, нито пък го беше еня дали онзи е мъртъв или само зашеметен. Изправи се мъчително на крака, хвърли безсрамно щита си и хукна към дъна, но направи само няколко крачки. Внезапно осъзна, че битката е изгубена и че врагът владее бойното поле, а последните му другари бягат през портите малко пред следващата ги линия от сини и жълти щитове. Той падна на колене и видя как портите се затвориха. Покрай него тичаха врагове, като си крещяха.

— Ще приемат обсада — курвенските му копелдаци! Бегом към малката врата!

Никой и не поглеждаше към полумъртвия боец, отпуснат на земята. Дойде му наум, че както беше без щит в тази бърканица, никой няма да разбере, че е от противника. Виеше му се свят, но грабна с лявата си ръка меч от един труп наблизо, взе го, подтичвайки след останалите и крещейки: „Към малката врата!“ Той не даваше и свинска пръдня за Греймин, но в дъна, където нямаше и половината от необходимите провизии, приклещен от обсадата беше Нед, а нямаше кой да я разкъса. Греймин беше призовал всички съюзници, които имаше.

Сред прашната, блъскаща се тълпа хитростта му свърши добра работа. Той потича с тях двайсетина ярда, сетне изостана и хукна към дърветата, които се издигаха покрай бойното поле. Ако някой изобщо го беше видял да отива натам, той нямаше време да го преследва. Сред боровете, внимателно вързани с въжета за колчета, бяха конете на Надрик, пазени само от двамина слуги. Перин се втурна срещу най-близкия от тях, който моментално се подплаши и хукна да бяга. С плавен замах Перин преряза едно въже, хвърли меча и грабна поводите на солиден кон с орехов цвят.

— Добро конче. Моля те, помогни ми.

Животното стоя търпеливо, докато Перин се покатери на седлото. Придържайки се към дърветата, той се отдалечи от битката. Всяка стъпка на коня караше света пред него да се върти, а дясната му ръка висеше и пулсираше, той прехапа долната си устна до кръв и продължи да язди. Трябваше да отнесе вестта на Беноик. Това беше единствената мисъл, която си позволи да има. Щом стигна на пътя, срита коня в галоп и се удържа върху него само със силата на волята си. Галоп, тръс, галоп, тръс, ходом — той отиваше все по-напред и по-напред, като си напомняше, че в Спейбрун може да получи помощ. Понякога се питаше дали изобщо ще стигне до селото, но кръвта по ръката му засъхваше и вече не течеше.