Катрин Кер - Магия за зора

Когато слугата се върна с един ръждясал шлем, Нед оповести, че ако някой си е забравил още нещо, ще трябва да мине без него. Джил изпрати на Родри последна целувка, сетне изтича до портите да маха на бойния отряд за довиждане. В нестройна колона той се спусна в тръс надолу по хълма, сетне пое по пътя и се изгуби на запад, пръскайки кал зад себе си. Джил се помоли на Богинята да пази мъжа й и се върна в дъна, към дългото и скучно очакване на вести.

Малкото владение на тиерин Греймин се намираше на три дни езда на запад от дъна на Нед. Тесният път се виеше през стръмни възвишения и мършави борове. Не срещаха населени места; най-сетне на около десет мили преди дъна на Греймин стигнаха до село, което се казваше Спейбрун и беше едно от трите, които му се подчиняваха. Докато бойният отряд поеше конете си на селския кладенец, Перин забеляза, че селяните ги гледат с уплашени погледи. Кергонейските войни бяха като кергонейските бури — помитаха сламата както от покривите на селските къщи, така и от дъновете на лордовете.

В късния следобед стигнаха дъна на Греймин, който се издигаше на ниска могила, в средата на относително равно пасище, заобиколено с дървета. Големите порти се отвориха да ги пропуснат в двор, претъпкан с бойци и коне. Хората на Нед слязоха от конете, а конярите изтичаха да поемат животните им и да ги отведат сред общата суматоха. Тиеринът лично се приближи да приветства това подкрепление. Беше мъж с прошарена тъмна коса, чиито мускули изпъкваха под ленената му риза.

— Искрено се радвам да те видя, Нед — рече той. — Твоите дванайсет души допълват броя, който трябва да имаме.

В твърдия тон се четеше тревожна нотка, която вдъхна безпокойство на Перин, и то съвсем основателно, както се оказа на военния съвет в голямата зала. Дори заедно с Нед и тримата други съюзници Греймин разполагаше само с около двеста души. Срещу тях щяха да застанат тиерин Надрик и съюзниците му с близо триста. Спорът се отнасяше до две квадратни мили по границите между владенията им, но беше далеч надраснал земята. Греймин изразил готовност да търси арбитража на върховния крал, но преди няколко седмици Надрик му отказал. В последвалите сблъсъци между конни патрули загинал единственият син на Надрик.

— Така че той иска да види кръвта ми — довърши Греймин. — Оголих селата, за да снабдя дъна с провизии. — Никой не знае какво може да се случи, когато някой си науми да започне кръвна вражда.

Останалите лордове закимаха мъдро, но на Перин искрено му се дощя действително да се беше родил дървар. Една такава вражда би могла да бушува в продължение на години, той трябваше да участва в нея заради Нед, защото беше обвързан с честта си да се сражава на негова страна.

След вечеря лордовете се събраха около почетната маса и започнаха да изучават една не много точна карта на Източен Кергоней. Те пиеха, спореха и си крещяха взаимно, а Перин просто слушаше. Той участваше в съвета само поради уважението към произхода му — тъй като не водеше боен отряд, нямаше право на решаващ глас. Остана там и чу как лордовете приеха плана на Нед да атакуват изненадващо врага, докато е в поход, сетне се измъкна, взе един фенер от някакъв паж и го отнесе в конюшните. Когато намери петнистия си сив кон, окачи фенера на пирон на стената на бокса и седна на яслата. Сивият облегна глава на гърдите му и тихо изпръхтя. Перин леко почеса ушите му.

— Е, приятелю мой, чудя се дали ще доживея да видя зимата, истина ти казвам.

В блажено невежество за това, че съществува нещо като бъдеще, което да се обмисля, сивият хапеше ризата му.

— Ти поне ще си на сигурно място и няма да участваш. Това е нещо, за което се радвам.

Ако мъжете в Кергоней се биеха на коне, както правеха бойците в по-голямата част от Девери, нищо нямаше да е в състояние, било то чест или задължение, да накара Перин да тръгне на война. В бедната на зърно провинция обаче тези животни бяха прекалено ценни, за да се убиват, така че кергонейци отиваха на бой възседнали конете, но слизаха от седлата, за да се бият. Макар и да знаеше, че неговият приятел ще е в безопасност, сърцето на Перин се свиваше при мисълта за сражение. Както всеки път, когато беше принуден да тръгне да воюва, той се питаше дали не е чисто и просто страхливец. Без съмнение, ако разберяха какво мисли за честта и бойната слава, които му се струваха далеч по-маловажни от това да лови риба в планински поток, или да седи на поляна и да гледа как пасат сърните, всички лордове в провинцията щяха да го сметнат за такъв. В подобни моменти го преследваше старата поговорка — та има ли човек нещо по-важно от честта си? Според Перин той имаше много повече неща, но нямаше как да го каже на когото и да е, дори и на Нед, колкото и да му се щеше да си върви и да не убива мъже, които не познава, във война, която по начало не би трябвало да започва.