Катрин Кер - Магия за зора

Тази нощ Перин и двата коня прекараха настанени удобно на лагер на една горска поляна, но на следващия ден трябваше да се върнат на пътя или да обикалят с мили, за да заобиколят стръмно възвишение. Едва стигнаха до пътеката и започна да вали. Перин продължи напред, докато на конете им стана трудно да се придвижват заради калта, сетне отби малко встрани от пътя в гората и слезе. Присви се между двата коня под недостатъчния заслон на боровете и изчака бурята да отслабне. Беше, разбира се, неприятно, щото дрехите полепнаха по него, а в ботушите му потече вода, но не обръщаше внимание на неудобството, тъй както горската сърна не обръщаше внимание на дъжда и пасеше листа наблизо, защото е гладна. Ако някой би го запитал за какво е мислил през тези два студени часа, не би могъл да му отговори. Просто съзнаваше разни неща — дъжда, боровата миризма, мокрите стволове и светлозелената папрат. Всеки звук му носеше послание — катерицата се размърда в хралупата си, сърната се отдалечаваше от него, наблизо течеше поточе. Най-накрая дъждът спря. Когато стигна до Нед, беше отново сух. Дори беше забравил, че го е хванала буря.

Дънът се издигаше на кална могила зад рушаща се каменна стена и ръждясали, обковани с желязо порти, които изскърцаха като демон от ада, когато Перин ги бутна да се отворят. Вместо брох Нед притежаваше каменна кръгла къща с покрив. Тя течеше навсякъде покрай стените, а двете огнища вътре ужасно димяха. Над конюшните имаше обикновена казарма за бойния отряд, но от покрива й се лееше вода и затова Нед просто беше отделил за десетимата си войскари половината от кръга, който минаваше за голяма зала. Те спяха на сламеници, пръснати безредно на сухите места в средата на помещението. Както съответстваше на ранга му, Нед разполагаше с истинско легло до едното от огнищата. Сред този безпорядък от мухлясала слама бяха разпръснати и две маси, пейки, най-различни кожени кофи, които стояха подложени там където течеше, и елегантен стол, на който беше изрязан вълчият герб. Перин настани конете си в конюшните, влезе и намери братовчед си да седи на стола вдигнал крака на една от масите.

— Слава на боговете — ухили се Нед. — Идваш като знамение, братовчеде. Върви си налей пиво. До другото огнище има отворено буре.

Майките им бяха сестри, затова братовчедите много си приличаха. И двамата имаха огненочервени коси, лунички и ярки сини очи, но докато Нед беше добре изглеждащ мъж, най-милостивото описание за Перин би било „безличен“. С половиница в ръка той се присъедини към Нед на неговата маса. На другата войскарите пиеха и играеха на зарове.

— Защо да съм дошъл като знамение?

— Идваш тъкмо навреме, за да тръгнеш с мен да се сражаваш — Нед се усмихна, сякаш му предлагаше великолепен подарък. — Нали знаеш, че имам един съюзник на запад от тук — тиерин Греймин, когото, струва ми се, си виждал — та той изпрати зов за помощ. От мен се очаква да заведа дванайсет души, но разполагам само с десет, затова трябва да набера още двама отнякъде. Хайде ела, братовчеде! Ще бъде забавно, а и ще ми спестиш разходите за сребърен кинжал.

Перин въздъхна, защото не виждаше как може да се измъкне. Нед го беше хранил много зими наред, а освен това от един лорд се очакваше да реагира радостно, когато го поканят да се сражава. Насили се да се усмихне.

— Разбира се, с удоволствие — отвърна той. — И за какво ще воюваме?

— Проклет да съм, ако зная. Получих съобщението едва днес.

— Можеш ли да отделиш един щит за мен?

— Разбира се. О, богове, Перо, да не искаш да кажеш, че яздиш без щит?

— Ами, такова… е, така е. Щитът заема прекалено много място на седлото.

— Трябвало е да се родиш дървар, кълна се.

Перин потри брадичката си и се замисли над идеята.

— Само се шегувах — побърза да каже Нед. — Е, надявам се скоро да се появи някой сребърен кинжал. Обикновено в Кергоней се навъртат много от тях. Ще изчакам два дни, сетне ще тръгна, дори и ако сме с един по-малко. Така е по-добре, отколкото да стигнем тъкмо когато сражението е свършило.

Но очевидно боговете бяха решили, че щом лорд Нед е тръгнал на война, то ще е най-добре да потегли веднага. На другия ден, скоро след закуска, градинарят влезе, без да бърза, и съобщи, че пред портите стои сребърен кинжал.

— Води със себе си и една жена — рече старецът. — Дяволски ми е жал за родата й.

— Хубава ли е? — попита Нед.

— Хубава е.

Нед и Перин си размениха по една лека усмивка.

— Чудесно — нареди Нед. — Хайде, кажи им да влезнат.